— Не искаме толкова много, скъпи мой Равно. Ти ми каза, че макар да нямате кораби, все пак са ви останали скифове и пироги. Дали с тези средства последните флибустиери ще могат да нападнат един галеон?
— Какво говориш, Бутафуоко? Именно защото сме последните, ние ще бъдем страшни и не ще се побоим да нападнем кораб, колкото и голям да е той. Но бъди по-ясен, защото от цялата работа аз разбрах само едно: че трябва да освободим сеньорита ди Вентимилия.
— Тъкмо за това сме дошли да молим за помощта на Братята от брега, които дължат много на италианските корсари. След пет или шест дни, освен ако няма някаква грешка, от Панама ще отплава кораб, който трябва да отведе сеньоритата до залива Давид.
— Е и? — попита Равно.
— Трябва само да ги нападнем и изтръгнем девойката от испанците.
— Това ли е всичко?
— Не — отвърна Бутафуоко. — Какво правите сега в Тихия океан, след като всички ваши приятели си заминаха. Какво чакате? Някоя силна испанска ескадра да ви открие и изтласка всички в морето ли?
Равно дьо Люсан дълго гледа благородния французин, като на няколко пъти притваря очи, после каза:
— Знаеш ли накъде се бяхме отправили с нашата пирога?
— Не, разбира се…
— Към брега. Трябва да съберем необходимите сведения, за да можем окончателно да се оттеглим на сушата. Шест години живеем на островите във вечна борба с глада и испанците. Тъкмо затова вече бяхме решили да напуснем Тихия океан.
— И по кой път възнамерявахте да тръгнете?
— Вероятно към Дариен — отвърна Равно.
— Ако предложим на твоите хора някой и друг милион пиастри от наследството на Великия Качико при условие че ни помогнат в нашето начинание?…
— Мисля, че биха се хвърлили дори и към товарното пристанище на Панама. — Значи можем да разчитаме на теб, така ли?
— Не само да разчитате, но аз ти благодаря, че ме намери, защото тази история с баснословните богатства на Великия Качико ще стори тъй, че моите хора окончателно да се решат да се оттеглят на брега. Ти ми каза, че галеонът ще хвърли котва в залива Давид, нали?
— Да, приятелю — отвърна Бутафуоко.
— Е, добре, утре ще напуснем нашия проклет остров и ще отплаваме до онова пристанище, за да го изчакаме. — После, като се обърна към хората си, той ги подкани: — Ускорете ударите, другари, иска ми се веднага да видя острова.
Все още в отлично състояние, със закрепено на носа оръдие, пирогата летеше по водите на океана, който този ден бе невероятно спокоен. Гасконецът и Мендоса също бяха хванали по едно гребло, за да ускорят завръщането.
Два часа след това Тарога вече се виждаше. Почти безлюден, дълъг и тесен, островът се подаваше над водата като огромен морски бозайник.
От шест години вече последните флибустиери се бяха устроили тук, тъй като островът се намираше на пътя на корабите от Калифорния и Мексико за Панама, носейки на борда си изтръгнатото като данък от бедните индианци.
Завръщането на пирогата с Бутафуоко, Мендоса и дон Барехо бе посрещнато с радост от страна на тези страшни авантюристи, тъй като и трите имена им бяха добре известни.
Равно дьо Люсан, който обичаше бързите неща, отведе приятелите си в своята колиба, една полусрутена къщурка, построена от стари платна и корабни останки, и им предложи доста добра закуска от месо на костенурка; после, като ги остави да си отпочинат, отиде да съобщи на по-влиятелните главатари на тази тълпа от несретници предложението на Бутафуоко.
Както бе предвидил, никой не възрази.
Бе взето решение веднага да напуснат острова и да се отправят към континента.
През деня бе извършена подготовката за голямата експедиция, която може би щеше да продължи месеци наред през високите планини и безкрайните гори на провлака.
Най-краткият път минаваше покрай град Нуева Сеговия, подвластен на никарагуанското правителство, разположен на север от едноименното езеро, на четиридесет левги от Тихия океан и на двадесет от една широка река, за която се смяташе, че се влива в Мексиканския залив около нос ГрасиасаДиос.
Вечерта, след като Равно дьо Люсан бе прегледал пирогите, които щяха все още да издържат на море, и бе наредил да изхвърлят във водата оръдията, които не можеха да вземат със себе си и които не искаше да попаднат в ръцете на испанците, събра хората си, за да разпределят трофеите, защото от този момент нататък всеки трябваше сам да защищава своя дял.