Тръгването им за вътрешността на страната бе забелязано от многото агенти, които испанците бяха изпратили по крайбрежието, така че пиратите трябваше много скоро да очакват неприятни изненади.
Равно дьо Люсан и Бутафуоко разделиха хората си на четири групи, като на най-силната повериха охраната на графиня ди Вентимилия, и потеглиха на път във вътрешността през големите гори със стари колкото света дървета.
Първия ден всичко мина добре и дори гасконецът не намери от какво да се оплаче. Но от втория започнаха трудостите. Местните жители разрушаваха пътищата и укриваха на сигурно място храната.
Индианските села, в които флибустиерите биха могли да се подслонят, бяха подпалени. Около тях всичко се превръщаше в пустиня, защото по заповед на губернаторите нивите биваха безпощадно унищожавани с цел тази орда от флибустиери да изгладнее и по този начин да ги принудят да избягат.
От време на време към нещастниците се носеха стълбове пушек, който заплашваше да ги задуши, а в горите свистяха смъртоносните стрели на индианците.
Дон Барехо започна да твърди, че нещата не вървят вече много добре и че съвсем няма да бъде лесно да се достигнат границите на Дариен, както той се бе надявал.
— Приятелю — обърна се той към Мендоса, който яздеше в авангарда заедно с двадесетина конника, — как ли ще свърши цялата тази работа? Тези испанци сякаш никнат като гъби.
— Ти може би си представяше някаква триумфална разходка? — му отвърна Мендоса. — Разбира се, че в кръчмата „Ел Торо“ и с хубавата кастилка беше по-добре.
— Подиграваш ли ми се?
— Съвсем не, дон Барехо.
— Още не съм споменавал нито за кръчмата, нито пък за жена си, гръм и мълнии!
— Тогава върви напред, докато не стигнем до границите на Дариен.
— Които не са толкова наблизо, предполагам.
— Е!… Кой знае? Дори и Равно дьо Люсан не би могъл да ни каже; и все пак аз съм сигурен, че ще стигнем дотам и вероятно преди маркиз ди Монтелимар.
— Впрочем, какво стана с този мил благородник?
— Говори се, че е напуснал Панама и също е тръгнал за Дариен. Не знаем обаче как ще се почувствува, като разбере, че сеньоритата е в наши ръце.
— На негово място бих се върнал веднага в Панама и бих оставил на мира съкровището на Великия Качико.
— А пък аз ти казвам, че той ще ни създаде грижи и че преди да стигнем до Дариен, ще ни се случат доста неща.
В продължение на осем дни испанците, било защото все още не се чувствуваха достатъчно силни да атакуват страшните флибустиери, от които се плашеха като от побеснели кучета, било защото очакваха подходящ случай, не дадоха никакъв признак на живот, така че колоната успя да навлезе доста навътре в страната общо взето спокойно, макар винаги да имаше опасност да попадне по пътя си сред пламъците на села, гори и насаждения.
На деветия ден бяха навлезли в изключително гъста гора, разположена между две високи планини, когато от всички страни ги обсипаха смъртоносни изстрели, покосили веднага авангарда. Триста въоръжени с аркебузи испанци, залегнали в гъстата гора, им бяха устроили засада в околностите на Тусиняла
Тъй като не знаеха каква сила има пред тях, флибустиерите се подвоумиха. Най-после разбраха, че продължителното им стоене може да ги погуби, и решили да покажат на новия неприятел необикновената си храброст, се втурнаха напред.
Една от четирите групи на Равно, предвождана от Бутафуоко, им се притече енергично на помощ. Сражението продължи само няколко минути, но те бяха достатъчни, за да признаят испанците страшната слава, на която се радваха тези изключителни мъже.
Когато разбраха, че са разкрити, испанците побързаха да се оттеглят по склоновете на планината, откъдето продължиха да досаждат на четирите групи, движещи се бързо напред, за да се измъкнат от това тясно и почти фатално за тях място.
Едва през нощта престрелката секна. Над гората бе паднала изключително гъста и хладна мъгла, която обгръщаше като погребален саван високите дървета.
Флибустиерите, чиито загуби не бяха малки, се разположиха безразборно, като се пазеха да не палят огън, за да не привлекат вниманието на неприятеля.
Гасконецът и Мендоса се сгушиха под един храст и изпотрошиха зъбите си с парче „тасахо“, изсушено на слънцето месо, без да успеят да успокоят спазмите на глада.
— Приятелю — каза баскът, който пушеше последната си стиска тютюн,
— тази вечер си в лошо настроение. А ние се сражавахме и изпратихме и получихме доста олово! Обзалагам се, че все си мислиш за кръчмата и за хубавата кастилка.