— Сто хиляди пъти съм ти казвал, че съм роден за авантюрист, а не за кръчмар! — отвърна дон Барехо. — Настроението ми е лошо, защото и днес сабята ми остана неизползвана.
— Значи искаш да я изпробваш?
— Един гасконец не се отказва никога от това.
— Испанците са там долу, укрепени в гората.
— Сънуваш, приятелю. Всички тези мъже тук не са усетили нищо.
— Сред тях няма нито един баск.
— И какво искаш да кажеш с това?
— Че баските имат силното обоняние на ловджийско куче.
— Гръм да те отнесе! — възкликна дон Барехо. — Ето една особеност, която гасконците никога не са притежавали и за която винаги ще ви завиждат. Наистина ли ги усещаш тези испанци?
— Говоря ти сериозно. Ако направим около хиляда крачки, ще се озовем сред тях. Искаш ли да отидем и се уверим, приятелю?
— Когато стане въпрос за бой, един гасконец никога не отказва; казвал съм ти го поне сто пъти. А ако ги няма?
— Тогава ще сме направили една хубава разходка по хладното — отвърна иронично Мендоса.
Дон Барехо извади лулата от устата си, взе аркебуза и каза:
— Да тръгваме, в края на краищата става въпрос за спасението на всички.
Мендоса размени няколко думи с постовите, които охраняваха импровизирания лагер, и тръгна. Дон Барехо го сподири, като ту изваждаше, ту отново пъхаше сабята в ножницата. Нощта беше тъмна, студена и мъглива.
Флибустиерите бяха стигнали до първите разклонения на Кордилиерите. Ситният дъжд се процеждаше през високите и разклонени растения, като барабанеше монотонно по гигантските, широки като чадър листа.
Шумът от дъжда над гората благоприятствуваше смелия план на двамата авантюристи да изненадат испанците. Стъпките им нямаше да бъдат лесно чути.
Внезапно гасконецът, който се придвижваше пълзешком, дочу гласове отвъд зелената преграда.
— Гръм и мълнии! — възкликна дон Барехо, като погледна към спрелия Мендоса. — Наистина, вие, баските, имате изключително обоняние. Испанците ни причакват.
— Казах ли ти? — отвърна флибустиерът. — Искаш ли да ги нападнем?
— Стой, приятелю! Да не вършим глупости. Гасконците се бият превъзходно, защото дали това ти харесва, или не те си разделят с италианците славата на най-забележителни фехтовчици в Европа, но съвсем не държат да бъдат убивани като будали. Те са тук, много добре. Да ги провокираме и така ще осуетим една засада, може би по-страшна от предишната. Просни се на земята и остави всичко на мен.
Гасконецът откъсна един лист, нави го бързо във формата на рог и кой знае по какъв начин изтръгна цяла гама от остри звуци.
Скоро, на малко разстояние от свирача, отекна пушечен изстрел, после два, после четири, след което последваха ожесточени залпове.
Дон Барехо и Мендоса се сгушиха доколкото можаха под високите треви, които напълно ги скриваха, и чуха над главите им да свисти истински ураган от куршуми. Флибустиерите от лагера също скочиха и на свой ред отговориха на огъня, като се хвърлиха с обичайната луда дързост, без да обръщат внимание на разразилата се буря.
Разбрали, че засадата им е била осуетена и не желаейки да влязат изобщо в ръкопашен бой, испанците не закъсняха да се оттеглят на сигурно по склоновете на урвите.
— Спрете, приятели! — завика дон Барехо, като видя, че флибустиерите връхлитат отгоре му тичешком. — Кожата ни не е испанска, затова ви моля да ни зачитате.
Бутафуоко, предвождащ една от групите, като ги видя пред себе си и двамата, възкликна:
— О, моите скандалджии! Мислех си, че е много вероятно да предприемат някоя дяволия.
— Която ви спаси от нова засада — отвърна Мендоса. — Без нас щяхте да паднете като яребици в мрежата на смъртта.
— Знаете ли какво е това, господин Бутафуоко? — попита гасконецът.
— Ще ми го обясниш някой друг път. Напред, приятели, трябва да се измъкнем от тази гора, преди да е съмнало.
Най-после опасният проход е преодолян и флибустиерите успяват да стигнат края на гората. Те нямат водачи, нямат и карти; знаят само, че отвъд планините, в дълбока долина се намира един град, наречен Нуева Сеговия.
Уверени, че ще успеят в начинанието си, макар изтощени от глада и трудностите, те решително атакуват Кордилиерите, с твърдото намерение да нападнат града.
А младата графиня ди Вентимилия, в чиито вени тече индианска кръв, дава добър пример и нейният устрем и издръжливостта й предизвикват възхищението на тези груби авантюристи, запазили завинаги преклонението си пред потомците на тримата велики корсари: Черния, Червения и Зеления.
След три дни неописуеми трудности привечер колоната достига върха на едно възвишение и с голямо изумление забелязва множество животни, струпани в долината под тях.