— Допър фечер, господа, аз търсих фас цяла сутрин. Беше мъж между тридесетте и четиридесетте, слаб като гасконеца, с изключително бяла кожа, руси, почти бели коси и небесносини очи. Видът му като цяло предизвикваше отвращение, макар да беше може би честен човек.
Мендоса и Бутафуоко отговориха на поздрава му и първият побърза да каже:
— Извинете, господине, че не ни намерихте в обичайния хотел. Дъждът ни изненада по пътя и се подслонихме тук, където кръчмарката е много мила, кръчмарят — порядъчен човек, а виното превъзходно.
— Фие позфолявате на мен да фи прафя компания?
— С голямо удоволствие — отвърна Бутафуоко.
Дон Барехо се бе втренчил в подозрителния тип, но любопитството му сякаш не се понрави на фламандеца. защото, като се обърна внезапно към гасконеца, той го попита засегнато:
— Фие искате ли нещо от мен?
— Съвсем не — отговори веднага дон Барехо. — Очаквах вашите много желани заповеди.
— Нямам запофеди да дафам на фас, разбрахте ли? Ще пия с приятелите.
— Но, разбира се, пийте, господине — добави гасконецът. Загадъчният човек изпразни чашата, после цъкна с език.
— „Пфифер“! Никога не пил толкофа хубафо фино. Ах!
— О — извика Мендоса, като отново му напълни чашата. — Пийте, пийте, господин Пфифер.
— Какфо Пфифер? — попита фламандецът.
— Не се ли казвате така?
Фламандецът хвърли добродушен, но малко лукав поглед на Мендоса, после каза:
— Пфифер, тофа фъзклицание.
— Възклицание, казвате. Разбрахме, но все още не знаем как да ви наричаме.
— Арнолдо Пиферофих.
— Значи спокойно можем да ви наричаме господин Пфифер. По-кратко е.
— Е и как върви животът, господин Пфифер… фи… фер?
— Допре! Допре! — отвърна фламандецът. — В Панама всички са много допре. Познафате ли град?
— Още не целия.
— Отдалеч ли идфа?
— О, да!… От Нова Гренада.
— И… по работа ли? — Трябва да купим сто мулета за сметка на един богат земевладелец, който, предполагаме, трябва да ги продаде на флибустиерите.
— О!… — възкликна фламандецът.
— Пийте, господин Ейффиф… Това вино е превъзходно.
Фламандецът продължаваше да пие и постепенно възклицанията му започнаха страшно да се объркват.
Междувременно навън нощта бе настъпила, а дъждът не преставаше. Сякаш над Панама, по онова време царицата на Тихия океан, се изливаше порой.
Дон Барехо запали газената лампа, после след знак на Мендоса затвори вратата на гостилницата.
— Гостилничарю, какфо прафи? — попита фламандецът.
— Късно е вече, затварям — отвърна гасконецът. — Аз иска отифам — каза фламандецът. — „Пфифер!“ Фече много пил.
— Е, хайде! Ние едва сега започваме. Бутафуоко кимна с глава в знак на съгласие.
— Стига фече! — отвърна упоритият фламандец, като посегна и взе наметалото и шапката си. — Дофиждане на всички! Гостилничарю, отфаря!
Мендоса бутна настрани стола, последван от Бутафуоко, и в ръцете на двамата авантюристи блеснаха саби. Дон Барехо също бе успял да вземе ръждясалата си сабя, която жена му скришом бе донесла, и застана пред вратата.
— „Пфифер!“ — възкликна фламандецът,. като се огледа наоколо объркано. — Какфо искате, господа? Фие убифа мен?
— Седнете — заповяда заплашително Мендоса. — Трябва да поговорим, приятелю. Фламандецът, който вече трудно се държеше на краката си, се отпусна на стола, като не преставаше да гледа изплашено към трите саби.
— „Пфифер!“ — възкликна той. — Тофа лоша шега.
— Лъжете се, господин Арнолдо — отвърна Мендоса. — Това не е шега, а сабите ни са изковани от чиста стомана от Толедо. Фламандецът се разсмя гръмко.
— Дайте да пия, допри приятелю.
— Колкото искате, господин Арнолдо. Избата на „Ел Торо“ е на наше разположение, но ще трябва да отговорите на няколко въпроса.
— Допре!… Допре!… Кажете… кажете… — отвърна фламандецът, посъвземайки се.
— Тогава — започна Мендоса — обяснете ни, защо от три дни така упорито ни следвате навсякъде, където отидем.
— Фие и фаш приятел много симпатични.
— А, господин Арнолдо, не се опитвайте да ни заблуждавате, защото така ще ви наредим, преди да излезете оттук, че…
Фламандецът пребледня, но намери сили да отговори:
— Аз много богат и жифей от рента.
— И затова се забавлявате да черпите с пиене хората, които са ви симпатични — отбеляза с ирония Мендоса. — Господин Арнолдо, тези измислици не ни минават. Знаете ли как ги наричат по моя край хората, които се залепват за другите като пиявици, без да ги изпускат от очи?
— Почтени хора.