— Точно така, превъзходителство: тя се сражаваше заедно с флибустиерите, и то много устремно.
Маркизът захапа ръцете си почти до кръв.
— Предполагах го — промълви след малко.
Направи осем или десет крачки с ръце зад гърба и с наведена глава, сетне като се обърна към гасконеца, който се опитваше да прикрие баска, рязко каза:
— Е, хайде, кажете какво иска от мен губернаторът на Тусиняла? Вместо да ми праща двама души, трябваше да ми изпрати кавалерийския корпус, който очаквам от две седмици.
— Превъзходителство, но той ни изпрати, за да поискаме от вас бърза помощ.
— Кой го заплашва?
— Всички индиански племена се вдигат на бунт, унищожават захарните плантации, чифлиците, не щадят дори и собствениците, когато успеят да хванат някого от тях.
Маркизът повдигна рамене, после продума иронично:
— Губернаторът на Тусиняла се безпокои за дреболии. Нека ми изпрати своите индианци, а аз — тези демони, които сега са срещу мен и които никаква човешка сила не е в състояние да спре. Видяхте ли как се бият тези флибустиери?
— Удивително, ваше превъзходителство. Това са войници, които те карат да тръпнеш от страх.
— Е, да, зная! — възкликна маркизът. — И все пак мисля, че не са многобройни.
— Видях да се бият четири големи роти, ваше превъзходителство, и във всяка една от тях хората бяха много — отвърна гасконецът.
Маркизът не отговори. Той отново бе започнал да крачи с навъсено чело, като си мърмореше нещо и тропаше с крака. — За сега не мога да взема решение — каза на края, като се спря пред двамата авантюристи. — Тази вечер ще ви чакам у дома, където ще можете да хапнете и пренощувате. Хайде, вървете, смелчаци.
Гасконецът и баскът, щастливи, че не са събудили и най-малкото подозрение, се поклониха дълбоко и се спуснаха към града.
След първия момент на ужас жителите бяха започнали да се успокояват, тъй като в града имаше многобройни войскови части. Но по лицата на всички дон Барехо и Мендоса четяха големия страх, който ги бе обзел.
— Приятелю — каза гасконецът, — да се преструваме на отчаяни и ние и нека се утешим с някоя и друга бутилка.
С един ритник той разтвори вратата на една кръчма и влезе в голямо схлупено помещение с почернели стени и с доста разнебитени масички.
Мирис на прегоряло олио, на ферментирал мескал и на каня13 почти пресекваше дъха.
Дочул шума, собственикът на кръчмата изскочи иззад тезгяха, проклинайки и ненапразно, защото с ритника си гасконецът бе строшил стъпалото.
Беше около четиридесетгодишен мъж, с изкривен като клюн на папагал нос и гъсти мустаци, слаб и висок колкото дон Барехо, но сух и мускулест.
— Дявол да го вземе — извика той разярен. — Моята кръчма не е кучкарник, за да се влиза по този начин, гръм от сто хиляди мълнии на Зевс! Не понасям дързости тук, дори и от офицери.
Дон Барехо го гледа известно време втренчено, после удари силно с юмрук по шлема си и извика:
— Дьо Гюсак!
— Дон Барехо!
— Гръм и мълнии!
— Гръм от всички мълнии на Зевс! Какво правиш тук, след като преди три години те видях кръчмар в Панама.
— Ах, негоднико! Откраднал си ми славната фирма „Ел Торо“.
Кръчмарят се засмя гръмко и протегна ръце към гасконеца.
— Надявах се, че ще ми донесе щастие — отвърна след малко.
— Виждам, че няма никой.
— Какво да се прави, приятелю! От три месеца войниците не са си получавали заплатите и нямат какво да харчат, затова мисля, че е по-добре сам да изпразвам избата си.
Дон Барехо се обърна към Мендоса, който наблюдаваше тази среща с интерес.
— Виждаш ли, приятелю, какво поднася съдбата на великите гасконци, които търсят късмета си в Америка? Ето един дребен аристократ от благородната земя, която от хиляди години храни гасконците, доведен до състояние да разнася кани с мескал и да предлага за пиене дори на мръсни индианци. Мисля, че в цяла Централна Америка има само двама гасконци и те са изпаднали до положението да бъдат кръчмари.
Дьо Гюсак отвори две бутилки и напълни чашите.
— Е хайде, за Гаскония — каза той.
След наздравицата Барехо избърса мустаците си, цъкна с език, после, като гледаше втренчено съотечественика си, го попита рязко:
— Имаш ли някоя празна бъчва?
— Вече всичките са празни и няма надежда да ги напълня отново — отвърна Дьо Гюсак, като се смееше.
— На нас ще ни бъде достатъчна една, в която да може да се побере човек.
— Човек ли?
— Ще напъхаме вътре маркиз ди Монтелимар.
— Сто хиляди мълнии на Зевс! — възкликна Дьо Гюсак уплашен. — Но за какво си дошъл в този град?
— За да отвлека един човек, който се нарича маркиз ди Монтелимар — отвърна дон Барехо със спокоен глас. — Не мислиш ли, че сме способни да извършим подобно нещо? Аз и този мой приятел сме сторили големи дела, служейки при господин графа Енрико ди Вентимилия, син на единия от тримата славни корсари.