— Кучето спря — казваше един от тях с гласище на чудовище. — Това означава, че онези негодници са спирали тук.
— Чудесно откритие! — бе отговорил друг войник със звънлив глас. — Аз също, без да съм куче, се усъмних, че са спирали тук. Дявол да го вземе! Не навсякъде има толкова чиста и студена вода.
— Къде ли са се скрили тези демони? От сутринта ни карат да бягаме като гладни вълци.
— Търси, Л опее, търси! — бяха извикали няколко гласа.
Кучето продължаваше да лае и да тича по брега на водоема, без да може да се реши отново да тръгне. Следата, която от дванадесет часа упорито следваше, сега внезапно бе изчезнала.
— Ей, Мендоса — прошепна дон Барехо, като побутна баска, който седеше до него. — Какво ти подсказва сърцето, стари приятелю?
— Че и този път ще се измъкнем — отвърна флибустиерът.
— Имам една идея! — възкликна дон Барехо, като се удари по челото. — Трябва само да завлечем змията и да я нагласим до отвора. Тя е толкова дебела, че напълно ще го запуши.
— Е, ще я влачиме ли?
— Хайде — съгласи се Мендоса.
Оставиха аркебузите, хванаха се за ръце, тъй като вътре цареше пълен мрак, и се заеха да търсят чудовищното влечуго по дъното на водоема.
Не бе трудно да го намерят, защото то бе толкова дълго, че заемаше цялата пещера, тъй както се бе изпънало след смъртта си.
Но онова, което бяха решили да сторят, съвсем не беше лесно, тъй като пещерният обитател тежеше така, сякаш бе натъпкан с олово.
Като дърпаха и бутаха и се ориентираха по слабата светлина, процеждаща се през процепа, най-после успяха да го довлекат.
— Преди да запушим отвора, нека погледнем какво правят испанците и дали все още броят им е значителен — предложи дон Барехо.
От другата страна на водоема просветваха червени отблясъци и се чуваха много гласове. Гасконецът внимателно се добра до отвора.
— Я ги виж ти! — прошепна той. — Разположили са се край водоема и са запалили много огньове.
— Много ли са? — попита Медоса.
— Не мога да видя всички — отвърна дон Барехо. — Но ми се струва, че са цяла рота. Сигурно са онези триста души, които преследваха флибустиерите на Равно, за да им вземат имуществото.
Те отново подхванаха влечугото, довлякоха го и го наместиха по такъв начин в цепнатината, през която изтичаше изворът, та да изглежда като заспало.
След като я бе почистил от съсирената кръв, дон Барехо се бе погрижил да нагласи главата тъй, че да се вижда добре.
— Ето едно плашило, благодарение на което ще бъдем спокойни — отбеляза. — А сега назад към нишата и се опитайте да поспите.
Отново мълчаливо прекосиха водоема и стигнаха до убежището си.
И тази нощ, макар и мъчителна, отмина като толкова други и най-сетне в пещерата през извивките на змията се процеди оскъдна светлина.
Отвън испанците четяха според обичая сутрешните си молитви и се долавяше шумолене, звън на саби и удари на аркебузи. Дон Барехо не бе мигнал цяла нощ и тъкмо се канеше да изскочи от нишата, за да раздвижи краката си, когато в пещерата отекнаха викове на ужас:
— Змия! Змия! — крещяха испанците, а кучето лаеше колкото му глас държи.
След миг се чуха седем или осем изстрела и няколко куршума изсвириха в пещерата.
— Нападат ли ни? — стреснаха се сънени Мендоса и Дьо Гюсак.
— Да, нападат влечугото — отвърна развеселен страшният гасконец. —
Пазете се от рикоширащите куршуми.
Испанците се нахвърлиха ожесточено върху огромната змия и я обсипаха с такова количество куршуми, че тя заподскача като жива.
Тази пукотевица продължи само няколко минути почти без прекъсване, после завърши със силна врява. Вероятно испанците се бяха убедили, че влечугото е вече мъртво.
— Мендоса — попита дон Барехо, като се движеше покрай стените на пещерата приведен, — жив ли си още?
— Да, приятелю — отвърна баскът.
— А ти, Дьо Гюсак.
— По-жив съм от преди.
— Трябва да благодарите на тази голяма змия — им каза дон Барехо, като свали шапката си и се поклони. Малко след това допълни: — Хайде, помогнете ми да я издърпаме, защото испанците си отидоха.
— Сигурен ли си! — попита Дьо Гюсак.
— Не чуваш ли, че кучето лае вече надалеч? Или отчаяно търси следите ни, или е намерило други.
— Да, отидоха си — потвърди и Мендоса.
Подхванаха влечугото, което бе в съвсем окаяно състояние, и го пуснаха във водата, сетне взеха оръжията и амунициите си и напуснаха прикритието.
Край водоема все още димяха главните, върху които испанците бяха пекли царевични мамули, ако се съдеше по многото зърна, разпилени по земята. Дори и техните запаси не бяха кой знае колко богати. Денят обещаваше да бъде прекрасен.