С такъв противник шега не биваше.
Като видя тримата мъже да скачат със саби в ръка, птицата се устреми към ръба на гнездото, разтвори широко клюна си, готов за нападение, и нанесе на гнездото такива удари, че без малко да го разруши.
Тъкмо тримата авантюристи се готвеха да я пресрещнат, твърдо решени да не позволят да им избоде очите, нито пък да скачат от петдесет или шестдесет метра височина, когато една голяма сянка падна над тях.
— Мъжкият! — извика Дьо Гюсак.
Още един кондор, по-голям и от първия, се спущаше с остри крясъци над пинията, размахвайки яростно криле.
— Трябва да се бием! — извика дон Барехо. — За сега оставете на мен мъжкия, за вас женския.
Втората огромна птица заби нокти в ръба на гнездото, протегна краставия си врат и започна да раздава наляво и надясно яростни удари с клюна.
Ако боят се водеше на земята, макар и с по-многоброен противник, нищо не би уплашило двамата гасконци и баскът, твърде много привикнали да се бият, но тази борба на върха на дървото, на шестдесет метра височина, с две птици, които само с едно замахване на крилото можеха да ги пометат, беше нещо, което караше дори дон Барехо да го избива студена пот.
Мендоса и бившият кръчмар от Сеговия се бяха нахвърлили върху женската, която изглеждаше по-разярена, докато дон Барехо се мъчеше да устои на мъжкия, който едва не му разцепи главата с един страшен удар на клюна.
Битката продължаваше вече пет минути с еднаква настървеност и от двете страни и със слаб успех, когато мъжкият кондор, мушкан от всички страни, отлетя от ръба на гнездото и след като се издигна на няколко метра, се стовари тежко върху страшния гасконец.
Объркан от внезапната и неочаквана атака, виждайки над себе си ноктите, готови да се впият в главата му, дон Барехо изпусна сабята си и отчаяно се хвана за лапите на огромната птица, доверявайки се на силата и теглото си.
А кондорът с отчаяно усилие се издигна отново и закръжи над гората, като постепенно се спущаше надолу.
Нещастният гасконец нямаше желание да строши костите си, затова здраво се бе вкопчил в лапите му.
— Помощ! Мендоса! — успя да извика.
За нещастие баскът и бившият гостилничар от Сеговия в този момент не можеха да му помогнат, нито пък да го последват във въздушното му пътуване. Притиснати от женската, която ги нападаше с нечувана жестокост, те трябваше да употребят големи усилия, за да я държат далеч от себе си с ударите на сабите.
Кондорът, който не можеше да издържи тази голяма тежест, се спускаше полека надолу, като почти докосваше върховете на дърветата.
Огромните му криле бяха разперени, сякаш му служеха за парашут. Той се насочи към едно равно място, където пасяха няколко бика.
Вероятно изтощена от усилията, сега гигантската птица започна да се спуща бързо, и то точно над стадото бикове, хрупащи прясна и ароматна трева на високата планинска верига.
Виждайки да връхлита отгоре им това чудовище, животните понечиха да побягнат в мига, в който гасконецът, като забеляза, че е само на няколко метра от земята, се пусна. Но вместо да падне макар и по гръб върху гъстата трева, нещастникът кой знае как се оказа на гърба на един от бягащите бикове.
„Това е краят!“ — помисли си той.
Но решил да се бори докрай, той се вкопчи отчаяно за рогата на бика, а кондорът се издигна отново и отлетя към гнездото, за да помогне на другарката си.
Като почувствува на гърба си тежест, бикът, едно прекрасно, съвършено черно животно, се втурна яростно да бяга, оставяйки назад другите, които сякаш нямаха желание да го следват.
За няколко минути пресече полянката, връхлетя като луд в гората, като мучеше и разтърсваше силната си глава.
Вероятно бикът смяташе, че е нападнат от пума или ягуар, затова яростно се мяташе в гъсталаците, с надеждата, че предполагаемото животно ще го пусне.
По-уплашен от всякога, дон Барехо бе легнал ниско върху гърба на животното, за да не би някой нисък храст да разцепи главата му.
А бикът, все по-разярен и уплашен, тичаше все по-бързо.
Внезапно този объркан галоп престана. Дон Барехо изхвърча напред и за щастие падна сред един висок и гъст магнолиев храст, а обезумялото животно изчезна в някаква пукнатина в земята и измуча жаловито.
10. Залавянето на дон Барехо
Макар жилавите клони на острата магнолия (така се наричат тези много високи храсти) веднага да се огънаха под тежестта му, минаха няколко минути, преди гостилничарят от Панама отново да стъпи на крака.
Най-после успя да се изправи и след няколко крачки се спря пред дълбок ров, на дъното на който стенеше бикът с тяло, прободено от остър кол.