Командирът на малкия отряд, един възрастен сержант с бели мустаци и гърбав нос като на дон Барехо, трепна при това възклицание.
— Има само един Брасак и той се намира в Гаскония — промърмори. После се приближи до заловения, който не преставаше да сипе проклятия, и го потупа; фамилиарно по рамото:
— Вече изпълнихте дълга си на гасконец: хайде престанете. Честта е спасена.
— Кой ви каза, че съм гасконец?
— Може би маркиз ди Монтелимар. Последвайте ни.
— Един момент, сержанте. Казахте маркиз ди Монтелимар, нали?
— Е, и?
— И къде е този господин?
Сержантът грубо го стисна за ръката, като продължаваше да го държи под очи.
— Хайде, говорихме достатъчно.
Сред зеленината, която образуваше нещо като стена, имаше широк процеп. Испанските войници минаха през него и след петнадесетина крачки се озоваха на малка поляна, заобиколена от огромни дървета, които почти напълно спираха светлината.
Двама войници се суетяха около голяма тенджера, закачена за клона на едно дърво, и от време на време раздухваха огъня.
В малкия лагер имаше още един, трети човек, който бе седнал на някакъв дънер и задълбочено изучаваше географската карта: това бе маркиз ди Монтелимар. Когато ескортът му се появи, маркизът вдигна очи и на устните му се появи коварна усмивка.
— Добра плячка, както изглежда! — отбеляза той. — И друг път съм виждал този човек. Трябва да е единият от тримата, които преследваме от няколко дни.
Дон Барехо направи дълбок поклон и веднага отговори:
— Мисля, че се лъжете, защото в кръчмата „Ел Торо“, която от шест години държа в Панама, благородни хора не идват, макар моята изба да не е по-лоша от другите.
— Ти кръчмар ли си?
— На вашите услуги, ваше превъзходителство.
— Кръчмата „Ел Торо“! Ха, чувал съм да говорят за тази прословута кръчма — отбеляза иронично маркизът. — Тъкмо там изчезна без вест един от моите секретари.
Дон Барехо подскочи възмутено.
— Господине — каза той, — винаги съм бил честен кръчмар и никога не съм убивал хората, които идваха да пият.
— Моля ви да ме наричате ваше превъзходителство.
— Тогава вие пък се обръщайте към мен с дон, защото ако във вашите вени тече синя кръв, в моите цветът й е също син.
— Струва ми се, че е червена.
— Не, синя, от благородните ми прадеди Риберак, които едно време са били господари на Брасак.
— И сега сте кръчмар?
— По-скоро бях.
— И сте тръгнали с тази паплач, която плячкосва от бреговете на Тихия океан до Атлантика. Виж ти какъв благородник!
— Гръм и мълнии! — извика дон Барехо. — Аз съм гасконец, а гасконците никога не са били богати.
Сержантът, който присъствуваше на разпита, потвърди с леко кимване.
— Не се ядосвайте — каза му маркизът с обичайното си иронично спокойствие. — Вярно е, че във вените ви тече френска кръв, но и в моите също, защото Монтелимар имат род в тази голяма нация.
— И вие служите на Испания, вечен неприятел на Франция? Ваше превъзходителство, аз ви уважавах, но повече не мога. Човек никога не бива да се отказва от родината си!
Маркизът позеленя и с жест показа колко е разгневен.
— Какво ви интересува дали съм французин, холандец или англичанин? Днес съм испанец и служа на моята нова родина, мой скъпи дон…
— Барехо дьо Брасак — отвърна с готовност гасконецът.
— Донесете нещо, на което да седне този господин — нареди маркизът. — Още цели два часа ще бъде светло и кой знае дали междувременно моите хора от ариергарда няма да хванат и двамата му приятели.
Един войник донесе барабан и кимна на дон Барехо да седне. Гасконецът, запазил завидно присъствие на духа, почука с пръсти по магарешката кожа, за да се увери, че е здрава, после седна спокойно, разтвори тънките си крака и загледа маркиза право в лицето.
— А сега чуйте ме! — каза маркизът. — Ще ми кажете най-напред къде оставихте двамата си другари.
— Мисля, господин маркизе, че и от двамата нещастници не е останало здраво нито едно ребро след бясната атака на биковете от високопланинските области.
— Вие сте странен човек!
— Защо, господин маркизе?
— Аз търся дървото, на което утре сутринта ще наредя да ви обесят, а вие продължавате да се шегувате!
— Един френски благородник да убие друг френски благородник! Но вие да не сте ягуар!
— Вече ви казах, че съм испанец и че моята стара родина няма нищо общо с това. Идете да се помолите, защото утре, повтарям ви, вече няма да сте между живите.
— Приятна почивка, ваше превъзходителство — отвърна гасконецът, като изтри с нервен жест няколкото капки студена пот, избили по челото му.