— Почивай в мир, нещастни човече!
После с три-четири скока заобиколи огньовете и се затича следван от Дьо Гюсак в посока, противоположна на тази, в която бяха побягнали испанците.
Сега, когато вече беше свободен, в главата му имаше само една мисъл: да намери страшния гасконец, без когото се чувствуваше загубен. Какво ли се беше случило с веселия дон Барехо?
След около половин час стигнаха до края на гората. Пред погледите им се разкриваше обширна прерия.
— Дон Барехо трябва да се е спуснал тук някъде — отбеляза Мендоса.
След като огледаха внимателно наоколо, страхувайки се някое стадо бикове да не дреме сред високите и ароматни треви, двамата авантюристи отново побягнаха и успешно стигнаха до края на втората гора.
Бяха влезли навътре на около двеста или триста метра, когато дочуха на неголямо разстояние да отекват няколко изстрела. Почти непосредствено след това пред тях изникна един мъж, който тичаше като елен и когото лунните лъчи осветиха.
— Дон Барехо!
Беглецът спря, но продължаваше да държи насочен аркебуза си, после го свали и се приближи до своите не по-малко изненадани другари.
— Сигурно красивата кастилка Панкита се моли за мен, приятели. Ако някой добър дух не ме бе покровителствувал, дон Барехо щеше да завърши живота си с въже на шията. Мендоса! Дьо Гюсак! Елате да ви прегърна.
— Мислех те вече за мъртъв — извика баскът — и не можех да се примиря с мисълта, че трябва да се оправям без теб… Кой стреля?
— Аз!
— Шест или седем пъти?
— Имах цял сноп аркебузи. Но сега не е време за приказки, приятели. Ако искаме да хванем маркиз ди Монтелимар, трябва веднага да ме последвате. Испанците от малкия лагер са почти невъоръжени.
— Маркиз ди Монтелимар ли! — възкликна Мендоса.
— Хайде бягай и не приказвай!
Водени от дон Барехо, те се движеха през гората, като следваха широките пътеки, прокарани от биковете от високопланинските области. През листата прозираше светлината от лагерните огньове.
Като тичаха с бясна скорост, тримата авантюристи преодоляха разстоянието и нападнаха лагера с насочени пушки. Но не беше необходимо да си хабят барута, защото, помислили, че ги напада основният корпус на флибустиерите, испанците бяха избягали.
Дори и маркизът беше изчезнал.
Като видяха тенджерата, Мендоса и Дьо Гюсак се втурнаха към нея, за да оберат последните останки, докато дон Барехо набързо обхождаше лагера.
Гневен вик прекъсна мизерната вечеря.
Страшният гасконец се бе спрял пред трупа на един войник и от отчаяние бе обхванал главата си с ръце.
— Старият сержант! Гасконецът! Той ми помогна да избягам и маркизът го е убил! — нареждаше той.
Мендоса и вторият гасконец притичаха.
— Кой е той? — попита Мендоса.
— Човекът, който ми помогна да избягам, един от нашите, Дьо Гюсак, той също е гасконец! — отвърна дон Барехо с насълзени очи.
— Кой го е убил?
— Онова куче ди Монтелимар, несъмнено! Само маркизът носеше пистолет на кръста си, а това не са куршуми от аркебуз. Дон Барехо захапа пръстите си до кръв, после изрече:
— Този Монтелимар никога вече няма да види кулите на своите замъци във Франция и Испания, защото аз ще го убия. Следвайте ме! Маркизът има само няколко души и те са почти обезоръжени. Да вървим!
12. Сред девствените гори
Луната бавно залязваше зад високите върхове на планинската верига, когато тримата авантюристи отново поеха на път с надеждата да нападнат с изненада маркиза и малкото му хора и веднъж завинаги да унищожат неуловимия си противник.
Бяха навлезли в една гора от черни орехи, гигантски дървета, ценени изключително заради дървения материал. Ожесточеното им тичане начело с дон Барехо не даде никакъв резултат. На разсъмване, мокри от пот и с подкосени крака, тримата авантюристи се озоваха на върха. От испанците нямаше и следа.
— Вече можем да ловуваме без каквато и да било опасност — заяви гасконецът.
— Защо?
— Защото убих кучето, което водеше испанците.
— Ти ли?
— Не съм си губил времето напразно, приятелю. Бях се заклел да видя сметката на това страшно животно. Дори и да чуят изстрели, испанците трудно ще могат да се ориентират, особено сред тези гори.
— Бих предпочел да подремна малко, и без това спечелихме разстояние — каза Дьо Гюсак. — Не мога повече. За закуската ще се погрижим по-късно.
Баскът не отговори. Той се беше излегнал върху гъст и свеж килим от мъх и вече заспиваше.
— Да се възползваме тогава — съгласи се дон Барехо. — За сега никой няма да дойде да ни обезпокои. Имаме поне шест часа преднина, дори ако предположим, че испанците са тръгнали на път още с изгрева на луната.