— Кой ги командва?
— Все още Равно дьо Люсан.
— А Давид?
— Той замина за нос Торн и повече не се чу нищо за него.
— Много ли са флибустиерите?
— Говори се, че са около триста.
— Тогава, господин Бутафуоко, необходимо е да отидем и се срещнем с Равно дьо Люсан. Без помощта на тези хора не ще бъде възможно да доведем докрай нашето дело. Ако не днес, то утре испанците ще научат, че Великия Качико е мъртъв, и ще побързат да завладеят земите му.
— В това може да не се съмняваш — отговори Бутафуоко. В този момент се почука силно на вратата.
— Кой ли може да е? — попита Бутафуоко. — Наближава десет часът, а нощта е страшна.
— Ако това е патрулът — отбеляза гасконецът, — ще загазим здравата.
— Ами — отвърна Мендоса. — Да вземем нашия приятел Арнолдо Пфиферо и да го пренесем в избата.
Отекна втори, по-силен удар, който за малко не строши стъклото на преддверието.
— Вървете бързо и загасете светлината в избата — каза дон Барехо; после, като се обърна към жена си, допълни: — Донеси ми една кошница, пълна с бутилки.
Мендоса и Бутафуоко подхванаха фламандеца, обвиха го във все още мокрото му наметало и побързаха към избата, предвождани от хубавата кастилка, докато дон Барехо се приближаваше към вратата, викайки със страшен глас:
— Кой е? Късно е, дявол да го вземе.
— Патрул! Отворете! — заповеднически отговори някой.
— Почакайте да си обуя панталоните и жена ми да си навлече фустата. Дявол да го вземе! Не може ли да се спи вече спокойно в Панама?
Панкита се върна и донесе пълна кошница с бутилки. Гасконецът почака още малко, после се реши да отвори, но след като бе скрил зад тезгяха огромната си сабя.
Когато отвори, зад вратата се показа офицер от полицията, следван от двама алебардисти от нощната стража.
— Буенас ночес6, кабалеро7 — поздрави гасконецът, посрещайки смело злата съдба. — Тъкмо се канех да си лягам.
— Сам ли сте? — попита офицерът.
— Не, господин офицер, тъкмо мълвях любовни излияния на жена си. Офицерът му обърна гръб и размени тихо няколко думи с двамата алебардисти; после отново заговори на дон Барехо:
— Днес в тази кръчма е влязъл един господин и повече не е излязъл.
— От моята кръчма!… — учуди се гасконецът, сякаш падаше от небето. — Да не би да се е изтърколил под някоя маса и да е заспал? Панкита, видя ли добре да не би някой пиян да се е свил в ъгъла?
— Никого не съм видяла — отвърна красивата кастилка.
— И все пак този господин не е излязъл оттук — настоя офицерът.
— Милост!… — извика дон Барехо. — Да не би да се е самоубил горе в стаите?
— О, не, съпруже мой; току-що слизам оттам, след като оправих леглото ни.
Офицерът пак размени няколко думи със своите алебардисти, после реши да седне на една маса, като каза:
— Донеси ни нещо за пиене, кръчмарю, после пак ще поговорим, тъй като на всяка цена трябва да разбера къде се е дянал този господин,
— Ако не е дух, убеден съм, че все някъде ще го намерите. Да не би, без да го усетя, да се е скрил в някоя бъчва! Ей, Панкита, искаме да опитаме виното, което чичо ми изпрати от Аликанте. Да се възползваме от случая да пийнем заедно с патрула.
— Има пълна кошница с бутилки — отговори кастилката.
— Отваряй, отваряй, приятелко моя; черпя господин офицера и неговите храбри стражи.
Сложиха на масата пет-шест бутилки и чашите бяха напълнени и изпразнени няколко пъти. —
— Пийте колкото искате, господа — им каза гасконецът, — това е подарък от чичо ми и не ми струва нищо.
— Да пийнем тогава, кръчмарю. но нека не забравяме и господина, който не е излязъл от кръчмата ви. Хайде, кажете, кой идва днес да пие при вас?
— Петнайсет-двайсет души, европейци и метиси.
— Сред тях не забелязахте ли един висок господин, облечен в черно, с изключително бяла кожа и силно руси коси?
Дон Барехо се почеса по брадата и погледна нагоре, сякаш искаше да получи вдъхновение от опушените греди на тавана.
— Висок… слаб … със силно руси коси, облечен в черно… сигурно е онзи господин, който пи с двамата непознати.
— Значи сте го видели? — попита офицерът.
— Много добре си го спомням, защото му сервирах аз. Беше в компанията на двама души, които влязоха преди него и които никога до този момент не бях виждал.
— Единият от тях не беше ли на средна възраст, а другият малко по-възрастен с прошарена брада?
— Точно така — отговори дон Барехо. — Изпразниха набързо доста бутилки ей на онази маса, която е още отрупана с чаши, после, възползвайки се от един момент, когато дъждът сякаш се канеше да намалее, си отидоха, придържайки се един друг, защото краката им не бяха много стабилни.