В отговор той чу само хъркане: Мендоса и бившият кръчмар от Сеговия спяха като заклани, потънали в. мекия пласт мъх.
— Не са издръжливи като мен! — промърмори гасконецът. — Е, щом като не мога да говоря, май ще е по-добре и аз да се възползвам от обстоятелствата.
Прозина се три-четири пъти, протегна се, после потъна в мекия мъх и въздъхна с облекчение.
Дремеше сигурно от петнадесетина минути, когато усети съвсем лек полъх: махна с ръка и изпита странно усещане на студ, което го накара веднага да отвори очи. Голяма птица, наподобяваща огромен прилеп, описваше мълниеносни зигзаги. Гасконецът успя да я види, защото слънцето беше вече изгряло.
— Вампир! — извика. — Пазете се, приятели. Опитва се да ни изсмуче кръвта.
Нито Мендоса, нито бившият кръчмар от Сеговия откликнаха на виковете му.
— Гръм и мълнии! Дали пък вампирът не им е изсмукал вече кръвта — ужаси се той.
Скочи с аркебуз в ръка, за да убие проклетото животно, смучещо кръв. Но ужасен той изпусна пушката си, която не можеше да му послужи за нищо, и извади сабята. Пред очите му се бе разкрила страшна картина.
На гърдите на двамата му приятели бяха стъпили два огромни паяка, страшни, космати, целите черни, с по две челюсти, завършващи със страшни куки, дълги не по-малко от осем дюйма.
Тъй като познаваше доста добре особеностите на областта, дон Барехо отгатна веднага, че тези две страшни чудовища, които жадно смучеха кръв, са два гигантски паяка, живеещи в горите на Централна Америка, които, когато са гладни, не се колебаят да нападат заспали хора.
Острите челюсти на отвратителните животни се бяха впили в плътта на Мендоса и Дьо Гюсак и хищно смучеха.
Дон Барехо връхлетя върху по-близкия паяк, повали го с крак от гърдите на Дьо Гюсак и с един удар на сабята го разсече.
Вторият паяк, видял трагичния край на другаря си, се опита да се спаси на едно от близките дървета, но преди още да успее да се изкачи нависоко, сабята го настигна и го разсече на две равни части.
— Приятели! Приятели! — развика се страшният гасконец и се зае да ги разтърсва. — Не усещате ли, че паяците ви смучат кръвта.
Мендоса пръв отвори очи и не успя да задържи вика на ужас при вида на окървавените си гърди.
— И аз съм целият в кръв — каза бившият кръчмар от Сеговия, като скочи на крака.
— За малко и мен да ме сполети същата участ, защото един голям вампир искаше да ме изненада в съня ми — добави дон Барехо. — Отсега нататък не бива да допускаме неблагоразумието да заспиваме и тримата.
— Успя ли поне да убиеш тези животни? — попита Мендоса.
— Да, отмъстих за кръвта ти. Ей там горе има ручейче. Вървете да се измиете и сложете на раните си малко памук. От онова дърво там можете да вземете колкото си искате.
— Щеше да е по-добре, ако на дървото имаше плодове — промърмори Дьо Гюсак. — Умирам от глад.
— Докато се оправите, аз ще се опитам да пообиколя тази гора. —
— Внимавай да не се загубиш — му извика Дьо Гюсак.
— Няма да се отдалечавам много, приятелю. Знам, че е лесно човек да се заблуди в тези девствени гори.
Той сипа малко барут в затвора на аркебуза, свали петлето, за да го притиска към кремъка, и тръгна, като се оглеждаше внимателно наляво и надясно. Не бе извървял още двеста метра, когато долови сред дърветата тъжен и зловещ вик:
— Ах!
— Кой ли вика така жалостиво? — се попита дон Барехо, като спря и се огледа наоколо. — Дали няма някой ранен?
В този момент викът се чу отново, този път той беше по-продължителен и по-сърцераздирателен. Като че някой наистина се жалваше.
Озадачен, гасконецът се канеше вече да се върне обратно, когато, поглеждайки към едно от ореховите дървета, забеляза на един клон, с гръб към земята да виси маймуна с гъста козина и с глава като на котка.
— Ето закуската ни! — възкликна гасконецът.
Той измъкна сабята си и с един замах отсече главата на бедното животно. Хвана маймуната за опашката и не без известни затруднения се върна в лагера.
Мендоса и бившият кръчмар се бяха измили и бяха покрили малките рани със снопчета див памук.
— Ей, Мендоса — извика гасконецът, като хвърли в краката му редкия екземпляр, — нося ти закуска.
Мендоса грабна навахата си и разсече животното. Авантюристите преодоляха отвращението си и подтикнати от ароматните треви, се нахвърлиха на печеното и много скоро останаха само кокали.
— Вече можем да тръгваме, нали? — попита дон Барехо. — Да не забравяме, че маркиз ди Монтелимар е по петите ни и че нашите другари вероятно вече са стигнали до реката Магдалена.