— Хайде! — отвърнаха просто баскът и Дьо Гюсак.
Тримата авантюристи напредваха мъчително, през цялото време обвити от сумрачна светлина, която им пречеше да виждат дебнещите ги зверове.
Първият преход ги отведе до върха на планинската верига и там спряха, тъй като не можеха да направят нито крачка повече.
— Гръм от сто мълнии! — извика дон Барехо. — Остаряваме, скъпи Мендоса. Как вървяхме едно време през горите на Сан доминго. Това бяха преходи и все пак устоявахме!
— От страх кучетата да не ни захапят за краката — отвърна баскът.
— А тук, приятелю баск, има куршуми, които могат да те изненадат всеки момент и да предизвикат много по-тежки рани.
— Докато не ги чуя да засвирят, няма да мръдна оттук — заяви Мендоса.
— Нито път аз — допълни Дьо Гюсак. — Вече сме на върха на планинската верига и мисля, че можем да си дадем малка почивка, а по възможност и да вечеряме.
— Аз ще се заема с кухнята — предложи бившият гостилничар от Сеговия. — Стига само да има дивеч, всичко ще направя, — Хитрец! — възкликна дон Барехо. — Но щом като сте ме определили за снабдител на вашите бездънни стомаси, ще трябва аз да ви ги пълня. Ех, кой знае дали няма да успея да намеря пак някоя маймуна? Ще ме придружиш ли, Дьо Гюсак, ако са ти останали поне малко сили? Междувременно Мендоса ще накладе огъня.
Най-напред се ориентираха по компаса, после изчезнаха под безкрайните горски сводове, като напредваха предпазливо.
Скоро и двамата зърнаха нещо, което по своята форма приличаше на прасе, покрито с четина, но много по-голямо.
— Тапир! — възкликна Дьо Гюсак. — Колко съм ги убивал, докато живеех сред индианците.
— Какво е това животно?
— Много е странно. Живее само в най-гъстата част на горите и както виждаш, вместо нос има нещо като хобот, с който изравя корените.
— Дали е убито отдавна?
Дон Барехо натисна с ръце туловището на животното и тупна по корем сред пукот от кости. В същото време три-четири странни животинки се изтърколиха изпод козината на тапира.
— Дръж! Дръж! — завика Дьо Гюсак.
Страшният гасконец се готвеше да ги убие с приклада на аркебуза си, но животинките се спряха и свиха на кълба, превръщайки се в четири костни топки.
— Ей, животинки такива! — извика. — Какъв номер ми играете сега?
Той започна да ги удря, но скоро разбра, че от това нямаше никаква полза. Люспите им бяха толкова твърди, че криеха опасност за приклада на пушката.
— Ей, Дьо Гюсак — рече дон Барехо, — още дълго ли ще трябва да ги удрям? Тези малки чудовища не искат да се разтворят.
Бившият гостилничар се превиваше от смях и го гледаше, без да се помръдне от мястото си.
— Сега разбрах. Виждал съм такива животни в Панама. Как ще ги пренесем?
— Ще ги вземем с ръце и ще ги хвърлим в огъня, за да се опекат в собствената си мазнина.
— Бих искал да зная какво търсеха тези животинки в козината на тапира.
— Виждаш ли, това са броненосци и се хранят с мърша, както лешоядите и кондорът.
— Значи в това голямо животно с дълъг хобот вече не е било останало никакво месо.
— Нито трошичка — отвърна Дьо Гюсак.
Дон Барехо подръпна мустаците си и погледна бившия гостилничар, който следеше четирите животинки да не избягат.
— Какво ще ни караш да ядем?
— Кой би се отказал от един печен броненосец?
— Мисля, че с теб ще стигнем дотам да ядем дори змии — отбеляза дон Барехо.
Взеха четирите броненосеца, които продължаваха да стоят свити на кълбо като таралежи, и поеха обратния път, като внимателно следяха знаците, които бяха оставили по стеблата на дърветата. Когато се върнаха, огънят беше вече запален.
— Скоро ще стане — заяви бившият гостилничар и хвърли четирите броненосеца сред пламъците. — Ще се опекат чудесно в черупките си, без да изтече мазнината им. Ако прекараш един месец под моето ръководство, ще станеш голям готвач.
После разсякоха със сабите си черупките на животните и заработиха със зъби.
Тъкмо бяха привършили, когато до слуха им достигна шумолене на листа и забързани стъпки. Сякаш някой тичаше отчаяно надолу по склона.
— Внимавайте! — предупреди дон Барехо.
И тримата скочиха на крака и грабнаха заредените пушки, очаквайки изненада от страна на испанците. Шумоленето продължаваше. Някакъв човек разтваряше клоните и си проправяше път.
Внезапно един храст се наклони до земята и висок индианец с изпъкнали скули и гъсти коси се появи, като впери в тримата мъже маслиненочерните си очи, в които се четеше голям страх.
— Приятелю — му извика дон Барехо, — ако сте приятел, няма защо да се страхувате от нас. Елате насам.
Индианецът видя, че пушките са свалени, и направи няколко крачки напред, после опря коляно в земята и протегна напред татуираните си ръце, отрупани със златни гривни.