— Амиго16 — каза той.
— Тогава приближи се. Откъде идваш? Някой гони ли те?
Индианецът го погледна учудено, после, като разтърси гъстите си и дълги коси, заплетени с тънки лиани, каза:
— Хората от племето тазариос идват. Чувам ги.
— Гръм и мълнии! Аз не съм глух и все пак чувам само шумоленето на листата.
— Качете се на това симаруба17, бели хора — обърна се към тях индианецът повелително. — Около вас витае смъртта.
— Тогава ще се подчиним. Този червенокож сигурно знае защо.
Докато тримата авантюристи се залавяха за гирляндите от лиани, висящи от огромните клони, с един удар на навахата си индианецът отсече късче средно дебел бамбук, след което също се изкачи по дървото, без да крие ужаса, който го бе обзел.
— Ха! — извика вечният бърборко. — Ти си загрижен и се готвиш да си направиш свирка! Колко са любопитни тези индианци!
— Тя ще бъде по-полезна от твоите огнестрелни цеви — отвърна туземецът и продължи да върши работата си. — След малко ще видиш.
— Тогава да почакаме — съгласи се гасконецът.
Когато малкият инструмент бе готов, индианецът го доближи до устните си и изтръгна няколко звука. Миг след това сред храстите, изпод сухите листа, сред огромните корени на дърветата се показаха гърмящи змии.
— Гръм да ме порази! — възкликна дон Барехо. — Но това са гърмящи змии.
— И долината гъмжи от тях! — отвърна индианецът. — Тези страшни животни ще спрат племето тазариос. Трябва само някой да ги събуди от летаргичния им сън и да ги накара да тръгнат.
— Хубава щяхме да я свършим, ако се бяхме спуснали по този каньон, нали, Дьо Гюсак.
— Благодари на човека, комуто дължим живота си — отвърна бившият кръчмар на Сеговия.
Отровните гърмящи змии, наелектризирани от мелодията, която индианецът изтръгваше от примитивната флейта, се бяха подредили на дъното на каньона и започваха вече да се движат.
— Само като ги гледам, ме избива пот — изрече дон Барехо. Индианецът свали флейтата от устните си и се обърна към тримата авантюристи.
— Засега не се безпокойте за мен. Трябва да отведа гъмжилото, защото от това зависи нашето спасение.
— Къде отиваш? — попита Мендоса.
— Да посрещна племето тазариос. Искате ли един съвет? — каза им индианецът. — Бягайте, без да губите нито миг, или тазариос ще ви нападнат, ще ви пленят и ще ви изядат.
Красивият, около тридесетгодишен индианец се изразяваше отлично на испански.
— Какви са тези тазариос? — позаинтересува се Мендоса.
— Канибали.
— Само това ни липсваше! — извика дон Барехо. — Ето още една неприятност… А ти от кое племе си?
— От племето на Великия Качико дел Дариен — отвърна индианецът. Тримата мъже извикаха радостно в едни глас:
— Ела, приятелю — каза дон Барехо. — Ще се разберем по-късно. Познаваш ли тези гори?
— Така както познавам моите, защото дълги години съм ги обхождал.
— Няма ли някакво прикритие наблизо? Индианецът се позамисли, после отвърна:
— Ще ви заведа на едно място, където тазариос не ще могат да дойдат. Те вече приближават: чувам ги.
Дори дон Барехо бе загубил своето вечно добро настроение.
И тримата не желаеха да чуят нищо повече и последваха индианеца, който се спускаше по планинската верига с бърза и сигурна крачка.
Половин час след това бегълците стигнаха до входа на дълбок каньон, или по-точно на тясна долина, обрасла с необикновено количество растителност.
Този каньон приличаше на мрачен тунел без изход, тъй като огромните растения отстрани високо горе преплитаха клоните и листата си.
Индианецът продължаваше да върви и само от време на време спираше, за да се ослуша. Измина цял час и едва тогава спря пред клонесто и с огромни размери симаруба, чиито цветове представляват голямо лакомство за земните костенурки. И наистина трябва само да разровиш земята около корените и почти винаги ще намериш костенурка.
— Дай ми твоята наваха за малко — обърна се индианецът към дон Барехо.
— Какво ще правиш с нея? — попита гасконецът.
— Трябва ми, за да си направя флейта.
— Концерт ли ще изнасяш?
— Идват ли? — попита Мендоса.
— Наблизо са.
— Тогава приятна разходка сред змиите.
Но той се лъжеше. Макар индианецът да беше укротител на змии, той съвсем нямаше намерение да излага краката си да го хапят.
Засили се към един клон, после скочи върху купчина пасифлора, висяща от една палма, и се отдалечи, движейки се все така по въздуха. От време на време звуците от флейтата му отекваха и предизвикваха известно безпокойство у тримата авантюристи, после замлъкваха за малко, за да се чуят още по-далеч.
17
Симаруба — растящо в тропическа Америка дърво, чиято кора има свойството да изпуща течност. Б. пр.