— Само с няколко от тези самородни късчета ще мога да отворя първокласен хотел, дявол да го вземе! — възкликна дон Барехо.
— Остави ме да говоря, приятелю — прекъсна го Мендоса. — Ще ми се преди всичко да си изясня нещо. Преди да умре Качико, не изпрати ли един бял човек в далечните отвъдморски страни, за да доведе внучката му.
— Да — отвърна индианецът.
— Той върна ли се?
— Беше изяден — отвърна индианецът. — Този човек, който си бе спечелил доверието на Качико, имаше претенциите да присвои съкровището, като заплашваше в случай на отказ с нашествие от страна на испанците. Затова по заповед на вожда ние го хванахме и сложихме на скарата.
— А после какво се случи? — попита баскът.
— До нашите племена достигнаха неясни слухове, че голяма група бели хора, представящи се за наши приятели, се придвижват към нас. Но вождът, който имаше причини да се съмнява в испанците, разпрати куриери по всички посоки, за да се приближат до тях и се уверят, че внучката на Великия Качико наистина е сред тях.
— Узнаха ли поне нещо?
— Разбраха, че един от отредите, след като дълго се е бил в околностите на Нуева Сеговия, се придвижва към Магдалена.
— Далеч ли е реката?
— Само на един ден път оттук — отвърна индианецът.
— А ти видя ли тези хора?
— Не, защото докато разузнавах по планинската верига, човекоядците ме плениха. Това, че избягнах смъртта, дължа на издръжливостта на краката си.
Индианецът се бе изправил, но продължаваше да държи флейтата в ръка.
— Времето лети — каза той, — а тазариос биха могли да минат над каньона — и той съпроводи думите си с жест на нетърпение. — Елате, бели хора — призова ги с обичайния си повелителен тон. — Смъртта е може би много по-близко, отколкото си мислите.
— Имаш право — отвърна дон Барехо.
Уловиха се за лианите и се спуснаха на земята. Змиите дремеха една върху друга, без да помръднат и без да съскат. Сега те спокойно си почиваха след битката, в очакване на ново, може би по-страшно събуждане от първото. Още щом слезе долу, индианецът допря ухо до земята и се ослуша внимателно.
— Пак ли чуваш нещо? — попита иронично дон Барехо.
— Пак — отвърна индианецът. — Подозирам, че са тръгнали по друг път, за да ни устроят засада на изхода на каньона.
— Стрелите им отровни ли са? — попита Мендоса.
— Не.
— Значи можем да се бием. Аркебузът превъзхожда стрелата.
Докато разговаряха, те бързо слизаха надолу по все по-стръмния каньон. Имаше много дървета, които понякога затрудняваха пътя им, но въпреки това четиримата продължаваха бързо да се оттеглят, подгонени от страха да не се озоват неочаквано пред човекоядците.
Това тичане с нарастваща скорост начело с индианеца продължаваше вече два часа, когато и четиримата единодушно решиха да спрат. Откъм големите гори, простиращи се отдясно и отляво на каньона, дочуха звуци на тръба.
— Дали не са испанците? — попита дон Барехо, поглеждайки към индианеца.
— Не — отвърна той, като поклати глава и лицето му се изопна, — звуците на тази тръба съм чувал при човекоядците.
В този момент индианецът пак спря и отиде да допре ухо най-напред от лявата, а после и от дясната страна на каньона.
— Ето един необикновен човек, който чува и усеща всичко — промърмори непоправимият бърборко. — Сега ще дойде да ни съобщи, че вече ни нападат.
Индианецът се върна при тях и извика само една дума:
— Бягайте!
— Тогава да бягаме — съгласи се дон Барехо.
Затичаха се отчаяно по дъното на каньона, осеяно с отломки от скали, довлечени от водите, и от храсти, като се мъчеха да избягат колкото се може по-далеч от опасните човекоядци. Но още не бяха изминали пет-шестстотин метра, когато една стрела зловещо изсвистя над главите им.
— Ето ги — извика Дьо Гюсак.
Дон Барехо се обърна и се прицели с аркебуза си в купчина пасифлора.
После натисна спусъка. След изстрела последва вик. Един дивак, който все още държеше лъка си в ръка, се изтърколи по дъното на каньона и разби главата си в камъните.
— Ако не се измъкнем от тази проклета долина, рискуваме наистина да свършим върху скарата. Далеч ли е изходът? Индианецът кимна отрицателно с глава.
— Колко сме глупави! — отбеляза баскът. — Щом като диваците слизат по западния склон, ние да се изкачим по източния и там да заемем позиция.
— Тъкмо това исках да ви предложа — каза индианецът. — Убеден съм, че човекоядците са заели само единия склон на каньона.
Проправиха си бързо път през гъстоизраслите растения от вътрешния склон на долината и за няколко минути се добраха до голямата гора. Едва бяха започнали да се изкачват, когато по посока на бегълците, над долината, започнаха да се сипят стрели, но без да могат да ги достигнат, тъй като четиримата се намираха вече извън обсега на лъковете им.