На противоположната страна на каньона се появиха около двадесет-тридесет дивака, надавайки смразяващи викове. Всички те бяха високи и изключително слаби, главите им бяха покрити с разноцветни пера, а краката и ръцете им бяха украсени със златни гривни. Странни, разноцветни татуировки от гърдите до лицето им придаваха съвсем неприятен вид.
Докато някои бяха въоръжени с лъкове, други яростно удряха с дървените си тояги и пееха на дивашкия си език:
— Ще ви изядем! Ще ви изядем!
— Нека не бездействуваме, приятели. Щом като тези диваци се излагат така добре на нашите изстрели, нека се опитаме да ги уплашим с един чудесен залп — предложи дон Барехо.
— Съгласни сме — отговориха баскът и Дьо Гюсак. В този момент силен порив на вятъра мина над гората, приведе големите клони и зави зловещо сред листата.
— Времето се променя — отбеляза индианецът. — Ще имаме торнадо18.
Индианците продължаваха да крещят на противоположния склон на каньона, без обаче да се решат да слязат. Вероятно вече бяха опитвали огневите цеви на белите хора и сега заемаха отбранителни позиции.
Тримата авантюристи се облегнаха на ствола на една пиния, за да се прицелят по-точно, и дадоха един след друг три изстрела, които отекнаха в долината така, сякаш се бе изсипала лавина от камъни.
Трима от индианците бяха паднали и се свличаха по склона. Останалите, уплашени, се бяха скрили в гората.
Почакаха малко, за да видят дали индианците няма да се покажат пак, после се втурнаха през гората надолу към равнината. За да покажат на човекоядците, че имат още патрони, те от време на време се обръщаха и стреляха по посока на каньона. Циклонът приближаваше със страшна скорост.
Ясното допреди няколко часа небе се бе покрило с такива маси от изпарения, които напълно спираха светлината.
Оглушени от целия този грохот и уплашени от силата на вятъра, тримата мъже и индианецът вече не мислеха за диваците, а ускориха, крачка, като внимаваха някой клон да не ги удари по главите.
Но когато вече се спущаха към долината на Магдалена, сред грохота на гръмотевиците и воя на вятъра внезапно доловиха няколко пушечни изстрела.
Спряха и се загледаха един друг. После дон Барехо се разсмя.
— Не разбирате ли? — попита той. — Господин маркиз ди Монтелимар се е заел да уреди сметките ни. Неговият отряд се е сблъскал с човекоядците и сега те се бият.
Индианецът погледна към тъмното небе, разсичано често от светкавици, после неумолимо ги подгони пак да вървят.
— Той винаги и всичко чува — отбеляза дон Барехо. — Плюйте си на петите, приятели, ако не искате да загинете на скарата или на бесилото.
Между испанците на маркиз ди Монтелимар и човекоядците трябва да се бе разразила истинска битка. Бегълците се възползваха от тази неочаквана помощ и ускориха още повече крачка. Реката вече беше наблизо: чуваше се как шумоли сред широката долина.
Освен това ураганът затрудняваше извънредно придвижването им.
За щастие гората оредяваше, планинската верига свършваше и започваше равнината, една много тясна равнина, покрита с пясък, осеяна с редки храстчета и огромни купчини засъхнала тиня. С едно последно усилие индианецът и тримата флибустиери излязоха на равното и се отправиха все така тичешком към реката. Висока около шест метра скала, силно издълбана от едната страна, осигури на бегълците подслон и това бе всичко, което намериха, тъй като наблизо не видяха пирога.
Тъкмо се бяха подслонили и ето че небето сякаш се разтвори и над долината на Магдалена с невероятна сила се изля истински порой, придружен от грохота на гръмотевици, от рева на вятъра и от ослепителни светкавици.
Циклонът вече вилнееше от няколко часа, когато отекна силен грохот. Индианецът скочи на крака обезпокоен.
— Какво има пак? — попита дон Барехо.
— Приижда — отвърна индианецът. — Магдалена приижда.
13. Салът
Циклонът, който най-напред бе вилнял високо над планинската верига, бе сторил тъй, че водите на Магдалена да набъбнат и сега гигантската река се готвеше да излезе от коритото си и да залее малката песъчлива равнина. Макар да продължаваше да вали, индианецът и тримата флибустиери, разтревожени от този зловещо отекващ в долината грохот, бяха изскочили от прикритието си, за да разберет докъде е стигнала реката, както и новата опасност, която ги заплашваше.
Магдалена видимо набъбваше. Чудовищни вълни с жълтеникав оттенък влачеха във вихреното си движение гигантски дървета, отскубнати от склоновете на планината.