Индианецът седеше ням като сфинкс. С притиснати до гърдите ръце, с черни и неспокойни очи, той наблюдаваше реката.
— Е? — попита Дьо Гюсак, като го погледна.
— Наводнение! — отвърна той.
— Виждам го — вметна дон Барехо. — Питаме те какво можем да направим.
— Нищо — отвърна индианецът с монотоннния си глас.
— Приятелю — обърна се към него Мендоса, докато индианецът продължаваше да наблюдава реката с неспокойните си очи, — какво ще правим сега? Да бягаме ли към планината?
— Много е късно! — отвърна червенокожият.
— Краката ни все още са здрави.
— Много е късно! — повтори индианецът.
— Остава ни само едно — обади се Дьо Гюсак. — Тази скала е достатъчно висока и аз вярвам, че водите няма да я залеят.
Магдалена продължаваше чувствително да се покачва и водите й бяха станали мътни. Оглушителен тътен изпълваше долината, отекваше над горите в планината.
Немалко загрижени за лошия обрат, който вземаха „работите“, според израза на дон Барехо, индианецът и тримата авантюристи излязоха от прикритието и се изкачиха на скалата, като изцяло се изложиха на яростта на урагана.
— Водите бързо се покачват — отбеляза Дьо Гюсак. — Заливат равнината.
Действително реката вече бе излязла от коритото си и преливаше с нечувана сила. Нощта се спущаше отново, когато водите се разбиха в скалата със зловещ рев. Дон Барехо погледна индианеца.
— Кураж! — му каза. — Мислиш ли, че водата ще стигне до нас.
— Наводнението е страшно — отвърна дивият син на горите. — Никога не съм виждал подобно.
— Тогава какво можем да направим?
Индианецът посочи многобройните салове, оплетени от растения, които реката продължаваше да влачи и които засядаха по края на равнината.
— Те са като канута — допълни.
— А ако се разбият в скалата?
— Не бъди много придирчив, дон Барехо — му пошушна Мендоса. —
Нека се вслушаме в съвета на този човек и да отплаваме. Ето там един сал, който като че ли има намерение да се насочи към нас.
Плаващият съд, който баскът бе посочил, представляваше голям сал, състоящ се от огромно множество гъсто преплетени корени и покрит с храсти, които непрестанните силни пориви от време на време раздвижваха.
И четиримата бяха прави и готови за скок.
— Внимавайте! — извика Мендоса, — защото който падне, е загубен.
Поклащайки се тежко, плавателният съд се приближаваше. Когато на пътя му се изпречи скалата, той се завъртя около себе си, без да се разпадне, и продължи стремителното си движение.
Този момент на забавяне бе достатъчен за тримата авантюристи и индианеца. С мощен скок те се намериха сред снопа храсти и обезпокоени, тутакси се отдръпнаха на противоположния край на сала.
— Видя ли го? — попита дон Барехо Мендоса.
— Да, беше се скрил сред листака.
— И не беше сам — обади се Дьо Гюсак. — Видях още един ягуар малко по-нататък.
— И аркебузите в този момент са неизползваеми — допълни баскът. — Трябва да ги изпразним.
Не успя да продължи. Точно в този миг салът бе подет от серия водовъртежи и се завъртя стремително около себе си, като ту потъваше почти целият, ту се издигаше неудържимо на повърхността, сякаш тласкан от някаква тайнствена сила. Това въртеливо движение беше толкова бързо, че и четиримата мъже, включително и индианецът, почувствуваха как им се завива свят. Дори и ягуарите пръхтяха под храстите, служещи им за прикритие.
— Каква е тази сарабанда19? — попита дон Барехо. — Да не сме близо до големите водопади? — Можеш ли да ни кажеш, приятелю от Дариен.
— Това не е нищо — отвърна индианецът, който се мъчеше да измъкне огромен корен, за да го използва за гребло. — До водопадите има още време, а и не си пожелавайте, бели хора, скоро да стигнете до тях.
— Щом са още толкова далече, можем да се заемем с ягуарите.
Фосфоресциращите очи на двата звяра светеха странно изпод храстите. Но озадачени от главозамайващото движение на сала поради течението, животните нямаха никакво желание да нападат.
Твърдо решени да останат единствените господари на сала, четиримата мъже се разделиха на две групи: Дьо Гюсак и Мендоса; дон Барехо и червенокожият, въоръжен с тоягата си.
Като ги видяха да приближават, двата ягуара заръмжаха заплашително, но не напускаха прикритието си. Четиримата страшни мъже бяха вече на няколко крачки от животните, дебнещи иззад храстите. И в двата лагера настъпи момент на голяма тревога, защото големите котки, както ги наричаше гасконецът, бяха изключителни противници.
Както винаги нехаещ за опасността, дон Барехо се хвърли пръв. Той застана на колене пред прикритието на звяра, за да не представлява съвсем открита мишена за нападение. Противно на агресивните си и кървави навици, ягуарът, който дон Барехо искаше да убие с един силен удар на сабята си, вместо да скочи напред, започна да отстъпва все по-навътре в храстите и коренищата.