— Гръм и мълнии! — ядосано промърмори дон Барехо. — Испанците!
— Дали са тези на маркиз ди Монтелимар? — попита Дьо Гюсак.
— Какво биха търсили другите в тази отвратителна страна? Те предпочитат да си живеят спокойно в града, скъпи мой.
— Осем — съобщи в този момент баскът. — Не са много, но съвсем не са и малко.
— Решавай, Мендоса — каза дон Барехо. — След двадесет минути тези хора вече ще бъдат тук. Трябва ли да им попречим с аркебузите си да слязат?
— Не, дон Барехо. Предпочитам да ги оставя да слязат на брега, да почакам, докато се стъмни, и да им взема кануто… Индианецо, загаси веднага огъня, обърни костенурката, нека да я изядат другаде, и да се оттеглим към другия край на острова.
— А ако ни открият? — попита Дьо Гюсак.
— Тогава ще се бием безпощадно! — отвърна баскът. — Хайде! И да са ви яки краката.
Нямаше нито миг за губене. Течението на придошлата река бързо носеше кануто, което испанците с мъка управляваха.
Предвождани от индианеца, който бе заявил, че познава много добре острова и знае къде има скривалище, четиримата се затичаха. За да прекосят това парче земя, захвърлено сред реката, им трябваше повече, отколкото бяха очаквали. Пръхтящи като тюлени, те най-после стигнаха до едно място, където зелена стена, образувана от гигантски растения пасифлора, препречваше пътя им и по даден от индианеца знак спряха. Намираха се на малка височинка: следователно положението бе добро за наблюдение на горното и долно течение на реката.
— Хей ти, който чуваш и чувствуваш всичко, свърши ли препускането? — попита дон Барехо.
— Сред тези гъсталаци от пасифлора никой няма да дойде да ни търси.
— Бедната ми сабя! Ще се изтъпи!…. Чуваш ли нещо? Индианецът поклати глава усмихнат.
— Дали вече са слезли на брега?
— Мисля, че да, бледолики човече.
За няколко минути си прокараха път през зелената маса. После изкопаха нещо като гнездо, което постелиха със свежа трева, и най-после можаха да си отпочинат.
— Кучешка страна, където не можеш да преглътнеш дори парче костенурка! — обади се дон Барехо. — Ще стане тъй, че ще се върна в Панама по-тънък от гвоздей.
— Но пълен със злато! — отбеляза Дьо Гюсак.
— Все още не е в джоба ми, приятелю. Сега трябва да свършим една друга работа…
— Онези осем испанци, които слязоха на брега ли? — попита Мендоса.
— Ако и те са въоръжени с аркебузи, няма да ни е много весело, ПрИЯТеЛЮ.
— Нямат гърмящи пръчки! — заяви индианецът, който не изпущаше нито една сричка.
— А, значи ти си видял! — възкликна дон Барехо. — Изключителен човек!
— Нямат гърмящи пръчки! — повтори синът на горите.
— Тогава ще си имат работа с нас. Ако останат до довечера, ще им отмъкнем лодката. Но бих искал да узная със сигурност дали по собствено желание са акостирали, или са били принудени.
— С това ще се заема аз — заяви индианецът.
— Върви, човече на провидението! — обърна се към него страшният гасконец. — Ти ставаш все по-ценен за нас.
Индианецът бързо навлезе в палмовата горичка и се отдалечи безшумно, докато тримата авантюристи предпазливо отидоха най-напред до единия, а после и до другия ръкав на Магдалена. Явно испанците бяха слезли на сушата, защото течението влачеше само стебла и огромни купчини корени.
Индианецът се забави не повече от час. Върна се тичешком в лагера, сякаш някой го гонеше. Тримата авантюристи с готовност грабнаха аркебузите си, като се опасяваха от нападение.
— Какво има? — попитаха в един глас.
— Един от испанците ме следва по петите.
— От испанците ли?
— Да, бледолики човече.
— Значи са те открили — попита Мендоса.
— Не, господине. Човекът, който ме следва, вероятно е тръгнал на разузнаване.
— Далеч ли е? — позаинтересува се Дьо Гюсак.
— Ще бъде тук след малко.
— А другите? — попита на свой ред дон Барехо.
— Разположили са се на противоположния край на острова, след като са изтеглили на сухо кануто си.
— Имат ли пушки?
— Само една и тя е у човека, който идва след мен.
Тримата се спогледаха, после в един глас извикаха:
— Да го хванем!
Оттеглиха се в скривалището си и нетърпеливо зачакаха. Най-напред чуха изстрел, а после и вика на ловец, повалил птица или някакъв друг дивеч.
— Той е само на няколко крачки от нас — прошепна дон Барехо. — Нека не му дадем възможност отново да зареди пушката си.
Неподозиращ за опасността, испанецът бе стигнал до голямата стена от пасифлора и след кратко колебание бе поел по пътеката, изсечена със сабите.
— Внимание! — прошепна Мендоса.