Бяха застанали по двама от всяка страна. Индианецът държеше вдигнат страшния си боздуган. Най-после испанецът се появи. Беше млад и мургав като андалусите здравеняк, целият изтъкан от мускули, с огнени и неспокойни очи. Едва бе стъпил в прикритието, и към него се насочиха три пушки, а дон Барехо извика:
— Предай се или ще умреш!
Войникът се опита да отстъпи няколко крачки назад, за да се възползува от аркебуза си, но за един миг Дьо Гюсак се хвърли отгоре му и го обезоръжи, а дон Барехо повтори:
— Предай се или ще умреш!
— Искате да ме убиете ли? — попита войникът, като пребледня. — Кои сте вие? Какво правите тук?
— Би било трудно да ви обясним кои сме ние, млади човече — отвърна дон Барехо, като се засмя. — Искате да знаете какво правим ли? Нищо, очакваме някой, който да ни донесе малко тютюн, за да пропъдим скуката.
И докато Мендоса и Дьо Гюсак държаха здраво пленника, страшният гасконец го обискира и му взе кесията, пълна с тютюн.
— Вие сте крадец! — отвърна треперещ испанецът.
— Съвсем не се обиждам. Млади човече, внимавайте, защото ние сме онези страшни флибустиери, от които са треперели американските колонии отвъд океана.
Войникът отново пребледня.
— Мендоса — продължи непреклонният дон Барехо, — обезоръжи този човек и го вържи. Трябва да проговори, ако иска да живее.
Индианецът отсече няколко лиани и ги подаде на Дьо Гюсак. който побърза да обвие с тях пленника.
— А сега, приятелю — поде отново дон Барехо, — развържи си езика и си отвори добре ушите. Запомни най-напред, че реката е дълбока и че течението й, след като вземе веднъж жертвата, която му се предложи, вече не я връща.
— Какво искате от мен? — попита младежът, впечатлен от тази заплаха.
— Да ни кажеш преди всичко дали сред вас не е маркиз ди Монтелимар.
— Не, уверявам ви, неговото кану трябва да е още много далеч.
— А … значи той се спуска по реката с лодки? И кой му ги осигури?
— Едно малко племе от индианци рибари.
— Кажете ми, как се справи маркизът с човекоядците, които го нападнаха?
— Победоносно.
— А с наводнението?
— То ни унищожи почти всичките — отвърна пленникът. — Има само едно кану зад нас, на борда на което е господин маркизът.
— Колко души има в него?
— Малко,
— Броят им.
— Можете да ме удавите, ако това ви харесва, но не зная.
— Ние не сме канибали, за да изпратим на онзи свят един жизнен младеж като вас. В момента ни интересува само маркиз ди Монтелимар. Значи твърдите, че той се спуща по течението на реката с кану и че ескортът му е бил унищожен?
— Пометен бе от наводнението, което ни изненада на брега, преди канутата да дойдат.
— Жалко, че не е помело и негово превъзходителство многоуважавания маркиз. Но с тази работа ще се заема аз. Накъде сте се насочили?
— Към Дариен.
— За да завладеете наследството на Великия Качико, нали?
— Мисля, че господин маркизът има такова намерение.
— Той знае ли, че пред него има цял отряд флибустиери, способни да му препречат пътя и да го подгонят чак до Нуева Сеговия.
— Не зная. Говореше се за някаква банда крадци, дошли от бреговете на Тихия океан и отправили се за Атлантическия. Повече не бих могъл да ви кажа.
— Тогава нека взема лулата ви и я напълня. Ако пушим ние, ще пушите и вие.
И като подкрепи думите си с дела, гасконецът взе лулата на пленника, напълни я, запали я и благоволи да му я сложи в устата. Тримата авантюристи приклекнаха на земята и весело запушиха в очакване на нощта, когато щяха да извършат запланувания смел опит за нападение.
Денят мина много спокойно. Все така на пост, индианецът бе видял седмината испанци насядали около огъня да пекат костенурката, която бяха хванали и която не бе имала време да стигне до реката. Надвечер дон Барехо привърза здраво за стеблото на една палма нещастния пленник и рече:
— Да тръгваме. Време е.
14. Залавянето на маркиза
Звезди бяха започнали да обсипват небето, когато четиримата навлязоха в палмовата горичка с твърдото намерение да отмъкнат кануто на испанците.
Индианецът продължаваше да върви начело и водеше тримата авантюристи сред тъмните сенки, хвърляни от високите и гъсти растения.
— Видя ли къде се намира лодката? — попита дон Барехо индианеца.
— Видях я.
— Сигурно някой я пази — отбеляза Мендоса.
— Само един удар със сабята и всичко ще свърши. Да се спуснем към дюните.
Излязоха от палмовата горичка и се спуснаха към брега, като минаваха покрай пясъчни хълмчета, образувани от водата. Сега вече съвсем ясно виждаха испанците, насядали около двата огъня, захапали лули.