Но третият бе останал прав на носа, сякаш искаше да предизвика изстрелите. Черните му дрехи зловещо се открояваха под светлината на лунните лъчи.
— Стреляй още веднъж, Мендоса! — каза дон Барехо.
Баскът внимателно се вгледа в човека. Изстреля още три патрона, като изпробва всички аркебузи, но човекът в черно продължаваше да стои неподвижен на носа на лодката. Мендоса свали последната пушка и каза:
— Само желязото може да убие този човек. Не смея повече да стрелям. В този момент последва силен удар, който събори флибустиерите един върху друг.
— Какво пък става сега? — се обърна дон Барехо към индианеца.
— Заседнахме на малко островче — отвърна червенокожият — и ми се струва, че носът се е разпорил, защото виждам, че влиза вода.
Индианецът не беше се излъгал. Твърде старото и проядено кану не беше устояло при това второ засядане и носът му се беше разцепил на една скала, подаваща се сред пясъците на островчето. Флибустиерите скочиха на пясъка и изтеглиха кануто на брега. Островчето нямаше повече от стотина метра на дължина и около петдесет на ширина и по повърхността му растяха дребни храсти.
Тримата флибустиери застанаха плътно един до друг и наблюдаваха напрегнато лодката с човека в черно. Останала без управление, течението я тласкаше към островчето.
Изминаха десетина-петнадесет минути, после тя се вряза в брега. При това разтърсване човекът в лодката дори не залитна. Леко и без да бърза,той слезе и се насочи към тримата флибустиери, като им заговори с ирония:
— Крайно време беше да ви настигна!
— Маркиз ди Монтелимар!
— Да, аз съм — отвърна старият благородник, скръсти ръце на гърдите си и внимателно се взря в лицата им. — Ще посмеете ли сега да ме убиете?
— Господин маркиз — отвърна дон Барехо, — вие също се опитахте да ме обесите. Сега щях да съм на онзи свят, ако не беше помощта на моя земляк.
— Когото аз убих! — допълни хладно маркизът. — Който извършва предателство, трябва да заплати за това.
— Но аз се заклех над трупа на този нещастник.
— За какво? — попита маркизът, като се засмя.
— Да отмъстя за смъртта му.
— Никой не ви пречи да сторите това, господине. Аз също имам сабя, а всички от рода Монтелимар винаги са били отлични фехтовчици.
— Но не като дребните аристократи от Гаскония! — отвърна дон Барехо, който си бе възвърнал смелостта. — И сега ще ви докажа това, господин маркизе. Имате пред себе си трима отлични фехтовачи, които един по един ще премерят силите си с вас. Толкова по-зле за победения.
— Значи ми предлагате да се бием рицарски. Не ви мислех за толкова благородни.
Маркизът измъкна шпагата си, която проблесна ослепително на лунната светлина, и отбеляза:
— Вие ще сте първият, който ще се отправи към дългото пътуване.
— Стига приказки, господин маркизе, да започваме. Сторете ми път, приятели.
Двамата застанаха нащрек на пет крачки един от друг. Дьо Гюсак и Мендоса се бяха оттеглили настрани, стиснали саби в ръка, за да предотвратят всяка изненада от страна на маркиза. Подпрял се на една тояга, индианецът наблюдаваше с жив интерес биещите се. Маркизът първи нанесе страшен удар на гасконеца и му подвикна:
— Опитай това! То е от Монтелимар!
Дон Барехо бе готов да отбие и отговори със светкавичен удар като на свой ред извика:
— А това е от гасконците.
Дантелите, украсяващи копринената куртка на маркиза, се разхвърчаха на парцали на височината на колана му.
— Ах! — възкликна благородникът с дразнещата си подигравателна усмивка. — Не мислех, че гасконците са така силни.
Маркизът внезапно се наведе към земята, сякаш за да вземе шепа пръст и да я хвърли в очите на противника си. Забелязал това навреме, Мендоса се втурна напред със сабя в ръка и извика:
— Стойте, маркизе! Тук се бием на живот и смърт, но не може да се убива с подлост. Ако още веднъж докоснете пясъка, кълна се, че моята сабя ще се забие в тялото ви до дръжката.
— Но вие сте четирима! — извика маркизът.
— Но се бие само един.
Маркизът прехапа до кръв устните си и отново застана нащрек. Дон Барехо не бе помръднал: очакваше атаката, за да я отбие.
— Е, хайде, господин маркизе — каза, — ще започваме ли отново нашето забавление?
— Когато поискате и ако атакувате.
— Казах ви вече, че нямам такъв навик. Нападайте ме и аз ще се отбранявам.
— А, значи не искате да помръднете? — извика отчаян маркизът.
— Не! — отвърна дон Барехо.
Сабята на маркиза проблесна три-четири пъти във въздуха, сякаш той търсеше подходящо място, където да я забие без опасност да се спре някъде. Дон Барехо чакаше неподвижен като скала. След тези кръгове във въздуха маркизът решително атакува, като се хвърли храбро към сабята, която сочеше гърдите му. В продължение на няколко минути и двамата си разменяха удари със сабите, като и едната и другата страна и нападаше, и се отбраняваше ловко, после маркизът, който не бе успял да си пробие път от сабята на гасконеца, отскочи назад и каза с променен глас: