Воините изплетоха от клони и лиани нещо като носилка, постлаха я с кожите на ягуар и пума, които носеха на раменете си, положиха върху тях графинята и я повдигнаха, съпровождайки това движение с мощен вик.
Всички флибустиери ги последваха, нетърпеливи най-после да видят баснословното богатство на Великия Качико.
Те успешно пресякоха огромните гори. Във всяко село на малката графиня се засвидетелствуваше уважение от страна на новите й поданици, а флибустиерите получаваха храна в изобилие.
На следващия ден групата пристигна в голямото село, наречено карбет, което държеше в свое подчинение, като в железен юмрук, останалите по-малки села, разпръснати в тази необятна страна.
Както можете да си представите, посрещането бе изключително възторжено. Хиляди и хиляди воини придружиха с радост внучката на покойния Качико до голямата царска колиба.
На третия ден от нейното пристигане, така го изискваше обичаят, малката графиня и флибустиерите, в присъствието на всички вождове от селата, бяха отведени до една просторна пещера, където се намираше натрупаното злато. Тук имаше хиляди пиастри в късчета самородно злато и на прах, които Великия Качико бе завещал на внучката си.
Само по една случайност дон Барехо не полудя.
Сега трябваше да направят каси, в които да пренесат съкровището до брега. Мексиканският залив не беше далеч и флибустиерите можеха да се придвижат по реката, а индианците им бяха предоставили достатъчен брой лодки, в които да се поберат всички заедно със съкровището.
След още три дни малката графиня, вече твърде цивилизована, за да може да живее сред туземците, определи за свой заместник един прочут воин, близък приятел на Великия Качико.
Ето че настъпи и часът за тръгване. Затворено в добре издълбани дървени трупи, наследството бе натоварено на големи пироги, управлявани от яки лодкари индианци, които не се бояха от бързеите. Дълбоко развълнувани, хиляди индианци из пратиха до реката своята малка царица, която нямаше да видят никога вече.
Раздялата бе мъчителна за всички. Дори и флибустиерите, свикнали да се отнасят с индианците като с диви зверове, се вълнуваха не по-малко от тях. След още пет дни лодките най-после влязоха във водите на Мексиканския залив.
Изпратиха няколко флибустиери до малките заливчета на брега и щастието, което до този момент ги бе съпътствувало, им се усмихна и сега, защото успяха да намерят един холандски кораб, принуден да потърси тук прикритие поради буря.
Наеха го и с него се отправиха за Ямайка, по онова време отворено за всички националности пристанище, където най-лесно можеха да намерят плавателни съдове за Европа, защото този изключително богат остров поддържаше редовни връзки със своята родина майка.
Малката графиня предостави на флибустиерите един милион пиастри.
Дон Барехо и Мендоса получиха достатъчно, за да построят хотела, за който мечтаеха; бяха решили завинаги за кажат сбогом на приключенията и да заживеят в обществото заедно с Дьо Гюсак.
Историята свърши.
Няколко дни след това малката графиня ди Вентимилия отплава за Европа, охранявана от група флибустиери, които мечтаеха за мига, в който ще се завърнат в родните страни.
Двамата гасконци и баскът отплаваха на борда на една каравела към някое пристанище в провлака, за да се приберат оттам през познати страни.
Със заминаването на Бутафуоко и Равно дьо Люсан престана да съществува тази раса от толкова необикновени и изключителни хора; престана да съществува общността Братята от брега; нито в Мексиканския залив, нито в Тихия океан останаха флибустиери, макар още дълги години след това по моретата на Централна Америка да се говореше за тях.