— Останете тук до утре!
— Не, драги кръчмарю; стига ни толкова. Утре през деня ще дойдем да ви видим, за да научим нещо. А сега отворете и ни пуснете да си вървим.
Като се преструваше на отчаян, дон Барехо отвори вратата на кръчмата и всички, включително и Панкита, излязоха на улицата. Дон Барехо изчака шумът от стъпките на войниците да заглъхне напълно, после влезе в кръчмата и докато жена му бързаше да заключи, той се отпусна на един стол и се разсмя от сърце и с такава сила, че възбуди любопитството и на двата духа, които много скоро се показаха на вратата на избата.
— Върни се назад, сатана! — извика гасконецът, като грабна една бутилка. — Вониш ужасно на сяра.
Първи вървеше Мендоса. Той отметна покривката и се втурна към масата, следван от Бутафуоко, който може би за първи път от много години си позволи да се засмее весело.
— Избягаха като зайци — каза дон Барехо. — Ах, каква комедия, приятели!… Не зная как успях до този момент да се въздържа да не се засмея. Вече наистина не можех повече.
— Дали няма да се върнат пак? — попита Мендоса.
— Тъкмо от това се страхувам! Способни са да се върнат заедно с половин дузина свещеници. Това приключение навярно няма да свърши дотук, защото маркиз ди Монтелимар също ще поиска да узнае какво се е случило с тялото и душата на господин Пфиферо. Този фламандец започва да става опасен, макар и да е мъртво пиян. Не ви ли се струва, господин Бутафуоко.
— За съжаление предвиждам големи беди сега, когато маркизът се е усъмнил в нас и неговите хора ни следят навсякъде — отвърна буканиерът.
— Тогава се връщам към моята първоначална идея — отбеляза гасконецът. — Ще сляза в избата, ще махна капака на бъчвата и ще го хвърля вътре. За един пиян човек да се удави в десет хектолитра с вино херес вероятно ще бъде прекрасна смърт.
— Не! — отсече за втори път Бутафуоко. — Мисля, че този човек може да стане за нас много ценен. Ако той действително е доверено лице на маркиз ди Монтелимар, бихме могли да изтръгнем от него много важни сведения…
— Няма ли някакво скривалище в избата ти? — попита Мендоса. — Нямаш ли хамбар в къщи?
Дон Барехо се замисли за малко, после удари с юмрук по масата и извика:
— Преди няколко дни купих съвсем нова бъчва, толкова голяма, че в нея можем да се поберем всички заедно и която смятах да напълня с мескал. Да вземем да напъхаме господин Пфиферо вътре, така няма да има опасност да умре, просмукан с херес.
— Ти май имаш зъб на бъчвите! — възкликна Мендоса. — А ако войниците се върнат, няма ли да има опасност господин Пфиферо да се развика от бъчвата и да те издаде?
— Никога вече, защото още щом усетя, че се събужда, вместо да му дам чаша подсладена вода, ще изпразня в гърлото му пълна бутилка с ракия и той отново ще се напие.
— Ако няма нищо по-добро за сега, нека го напъхаме в бъчвата — съгласи се Бутафуоко. — Ще го оставим там, но колкото се може по-малко, защото още щом наемем лодка, ще се наложи да заминем и потърсим Равно дьо Люсан.
— Нека свършим тогава тази работа и да тръгваме — предложи Мендоса. — Сеньорита Инес ди Вентимилия положително се тревожи, че закъсняваме, и няма да си легне, докато не се върнем.
— Как!… Значи тя ви приема нощем? — попита дон Барехо.
— Не смеем да се показваме денем. Никога не са излишни предпазните мерки, когато се предприема борба с един Монтелимар.
Взеха свещи и слязоха в избата. Скоро стигнаха до края на двете редици бурета. Там имаше огромна бъчва, която приличаше на малка кула. В нея можеха да се поберат поне четирима души.
— Както виждате, бъчвата е съвсем нова — отбеляза дон Барехо — и Пфиферо съвсем не рискува да умре задушен.
Бутафуоко и Мендоса подхванаха неподвижното тяло и го подадоха на гасконеца, който го пусна не много внимателно в огромния съд. После постави и капака, но така, че спокойно да може да влиза въздух.
— Обзалагам се, че никой не ще успее да го намери — каза дон Барехо, като свърши.
— Но се чува като диша и хърка там вътре — отбеляза Мендоса.
— Лъжеш се, приятелю — отвърна гасконецът. — Това е новото вино, което ври. Мислиш, че не мърмори ли, когато започне да ферментира?
— Ти си чудесен, дон Барехо! — възкликна Бутафуоко. — Уверен съм, че с помощта на вас двамата не ще ми бъде трудно да отведа госпожица Вентимилия в страната на нейната майка и да прибера огромното наследство, оставено от Великия Качико.
— Искате да кажете, господин Бутафуоко, че още отсега разчитате на моята сабя? — попита дон Барехо.
— Дойдохме тук, за да ви отведем с нас. Не ви ли омръзна да бъдете кръчмар, вие, който по-добре боравите с оръжието, отколкото с бутилката?