- В училище ни питаха дали ще се върнем следващата година - реши да смени темата Джули. - Повечето момичета заминават.
- И във „Винсънт де Пол“ беше същото - отвърна Алекс. - Но ние оставаме. Ти и аз няма да ходим никъде. Сега си довърши обяда.
- Голям обяд - измърмори Джули, но се подчини на думите му.
„Ами ако умрем - запита се Алекс. - Ако умрем от глад и след това папи, мами, Карлос и Бри се върнат вкъщи и заварят мъртвите ни тела?“ И в същия момент може би заради явната чудовищност на тази мисъл или пък заради глада Алекс избухна в смях зa пръв път от седмици.
неделя, 19 юни
Алекс седеше на дивана в хола и се възползваше от неочакваното електричество в неделния следобед, за да разтвори учебника си по латински. Последните изпити започваха в понеделник и тъй като по латински им преподаваше отец Малруни, Алекс възнамеряваше да се представи отлично.
- Електричеството наистина прави нещата по-лесни - промърмори си той. Но подобно изречение само би разгневило отец Малруни. Директорът беше толкова стар, че електричеството най-вероятно още не е било открито, когато той за пръв път се е захванал е ученето на латински. Най-вероятно самият Юлий Цезар му е обяснил падежите.
Алекс си представи отец Малруни в тога и в този момент чу стъпки във входа - някой се приближаваше към тяхната врата. За секунда сърцето му спря.
Джули изскочи от стаята си.
- Кой ли е? - проскимтя тя.
Алекс й даде знак да запази тишина и да се върне в стаята си. Тя се нацупи, но в крайна сметка го послуша.
Някой почука на вратата.
- Кой е? - попита Алекс.
- Грег Дънлап - отговори мъжки глас. - От апартамент 12 Б.
Алекс се опомни. Там имаха проблем с тръбите. Момчето отвори вратата.
- Господин Дънлап, съжалявам, че баща ми още не се е погрижил за проблема ви. Просто той...
-Той изобщо не се е върнал, нали? Така и предложих. Прав ли съм?
Алекс нямаше причина да лъже, затова просто кимна.
-Напоследък се чуват доста такива истории - въздъхнa господин Дънлап. - Може ли да вляза?
-О, съжалявам. - Алекс се отдръпна от вратата. -Заповядайте. Напоследък не приемаме много гости.
-Добре ли сте? - попита господин Дънлап. - Исках пo-рано да проверя как сте, тъй като знаех, че Луис е в Пуерто Рико, но все изскачаше нещо. Така става с добрите намерения... Как е семейството ти? Имате ли вести от Карлос?
Алекс кимна.
-Той е добре.
-Радвам се. А майка ти? Тя тук ли е? Може ли да поговоря с нея?
- В момента не е вкъщи - отвърна Алекс. Строго погледнато, това не беше лъжа, просто беше много по-удобно от истината.
- Добре тогава, значи, ще го обсъдя с теб - каза господин Дънлап. - Утре с Боб заминаваме за Върмонт. Имаме приятели там. Единственото, заради което останахме толкова дълго тук, беше котката в апартамент 16 Г. Жилището е на наши приятели, които бяха на екскурзия в Мауи, когато започна всичко. Трябваше да се върнат през онзи същия уикенд, ала така и не получихме вест от тях, затова продължихме да наглеждаме котката. Но това е смехотворно. Няма да си рискуваме живота само за да се грижим за животинката на хора, които са... Е, които едва ли ще се върнат. Дадохме им месец. Ще вземем котката с нас.
- Тоест няма да се нуждаете от ремонт на тръбите? - попита Алекс.
- Тръбите са ни последна грижа. Знаеш ли, когато се върнах вкъщи с пицата онази вечер, Боб беше изпаднал в истерия, защото следеше новините по телевизията. Аз нямах идея какво се е случило. Просто си вървях към къщи и си мислех, че може да завали. Това беше последният щастлив миг от живота ми до този момент, може би последният щастлив миг от живота ми изобщо. Както и да е, дойдох тук, за да ви дам ключовете за моя апартамент, както и тези за 16 Г. Боб и аз изядохме повечето им храна, но все още са останали някои неща, пък има и други вещи, които семейството ти може да използва. - Той даде на Алекс два комплекта ключове. - Боб казва, че би било по-добре, ако тези неща отидат при човек от „Винсент де Пол“. Дано да са ви полезни.
- Да, благодаря ви - отвърна Алекс. - Наистина го оценявам.
- Предполагам, че оставате тук, защото изчаквате баща ти. Знам колко е трудно да се откажеш от дома. Но на Ню Йорк му предстоят много тежки дни. Боб работи в „Дейли Нюз“ и съответно дочува разни неща. Ще стане много трудно и положението няма да се подобри в скоро време. Може би никога. Кажи на майка ти, че би било редно да преосмисли намеренията си. Или най-малкото да се погрижи за безопасността на момичетата.
- Да, ще ѝ предам - каза Алекс. - Благодаря ви отново, господин Дънлап. Благодарете и на Боб от мое име. Надявам се да ви потръгне във Върмонт.