Количката се напълни, а шкафчетата се изпразниха. Алекс подаде ключовете за техния апартамент на Джули.
- Прибери се с храната - каза й той. - Аз ще проверя апартамент 11 Е. Ако не се върна до половин час, ела да видиш какво става.
- 11 Е - повтори Джули. - След половин час.
Алекс я придружи до асансьора, който не беше помръднал от последното им пътуване. Чудеше се дали да не го вземе за три етажа, но прецени, че е по-безопасно да слезе по стълбите.
Пристигна на единайсетия етаж, позвъни на вратата на 11 Е два пъти и след това си отвори сам с ключовете.
Завари мебелите в хола покрити е чаршафи, сякаш собствениците възнамеряваха да пребоядисват стените.
Огледа се набързо, за да се убеди, че апартаментът е празен, след което отиде в кухнята и отвори хладилника. Отново беше нападнат от силната миризма на гниещи продукти.
Последва примера на Джули и отиде в килера, където го чакаше количка за пазаруване. Не намери пазарски чанти, затова отново използва найлони за отпадъци. С радост откри, че хората от 11 Е не бяха снобари и не се притесняваха да купуват консервирани плодове и зеленчуци. Явно особено обичаха зелен грах и кайсии в гъст сироп. Устата му се навлажни при вида на два големи буркана, пълни с ябълково пюре. Почти беше забравил колко много го харесваше.
„Тази вечер ще пируваме“, помисли си той, и в съзнанието му мигновено изникна лицето на Бри. Щеше ли да я отпрати така бързо, ако знаеше колко много храна е останала в сградата?
Да, щеше. Така беше по-добре за Бри, както и за Джули. Това, което сега му се струваше много храна, щеше да се стопи за няколко седмици. Единственото, което Алекс правеше, беше да отлага неизбежното, без дори да има представа какво всъщност щеше да се окаже неизбежно.
Натовари торбите в количката за пазаруване и мислено благодари на хората от 11 Е и на Иисус Христос за храната, която щеше да спаси живота им. Изтика количката през външната врата, забеляза е облекчение, че коридорът е все така пуст, и пое към асансьора. Там завари Джули, която държеше вратата отворена.
- Реших, че така ще е по-бързо - прошепна тя.
Алекс ѝ се усмихна.
- Явно си не само сладка, но и умна - отвърна той.
Двамата поеха надолу към дома, запасени с храна
понеделник, 20 юни
-Епархията ми възложи задачата да ви уведомя, че академия „Сейнт Винсент де Пол“ ще остане отворена през цялото лято - обяви отец Малруни преди литургията. - Ако стремежът към научен прогрес не е достатъчно съблазнителен сам по себе си, е редно да знаете, че ще продължим да сервираме обяд ежедневно.
Из помещението се понесе развълнувано шушукане. Дори Алекс, който предната вечер беше пирувал със свинско и боб, се усмихна. Напоследък обядът в училище се състоеше основно от консервирани зеленчуци и картофи, но все пак беше някаква храна.
- Нищо на този свят не идва даром- продължи отец Малруни. - Учениците, които желаят да посещават летните часове, ще трябва да вземат участие в различни общественополезни дейности. Ще ви бъдат възлагани задачи, които ще трябва да изпълнявате, преди да дойдете на училище. Ако не сте се справили обаче, няма да получите обяд.
Алекс прекара следващите няколко часа в размисли дали не трябва да пропуска вечерята в дните, в които получава обяд в училище. Искаше му се Джули да се храни повече от веднъж дневно, но не беше сигурен как да го постигне.
Ако положението се влошеше сериозно, може би Алекс щеше да получи разрешение да взема обяда си вкъщи, където би могъл да го споделя с Джули.
„Поне Бри се храни добре“, каза си той на път за директорския кабинет, откъдето трябваше да получи работната си задача. Определено беше взел правилното решение. И тъй като бяха намерили известно количество храна, може би беше хубаво, че не отпрати Джули с чичо Джими. Поне така се надяваше.
- А, господин Моралес - каза отец Малруни. -Виждам, че ще останеш в академията за лятото.
Алекс сви рамене.
- Няма къде другаде да ида.
В погледа на отец Моралес се четеше титаничен гняв. Алекс не беше срещал човек с толкова внушителни вежди.
- Надявам се някой ден да оцениш свещената сили на образованието. Докато светът се руши около нас, науката и културата са единственото, които ни възпира да се превърнем в диваци.
- Да, отче - съгласи се Алекс. - Мога ли да попитам за задачата ми?