Разбира се, от епархията бяха закачили съобщение за Куинс. Беше отпреди седмица и посочваше всички часове и местоположения, от които хората биха могли да хванат автобус за евакуационния център в Бингхамптън, Ню Йорк. Оттам нататък всеки трябваше да се оправя сам.
Отец Франко се приближи към таблото за съобщения, въоръжен с нова информация. Алекс го поздрави.
- Как е? - попита отец Франко.
- Доста добре - отвърна Алекс. - И двамата със сестра ми ще ходим на училище през лятото.
Не си направи труда да попита оцет Франко за Пуерто Рико или дори за Бри. Нямаше смисъл.
- Ти си първият, на когото ще го съобщя - започна отец Франко. - Едва тази сутрин научихме новината. От следващия петък, първи юли, ще се раздават хранителни запаси в начално училище „Морз“ на Западна Осемдесет и осма улица.
- Шегувате се - възкликна Алекс.
Отец Франко се усмихна.
- Свещениците не се шегуват. Отучваме се от този навик още през първата година в семинарията. Храната ще се раздава веднъж седмично и всеки човек на опашката ще получи една торба безплатни провизии. Виж сам.
Алекс прочете листовката. Центърът за раздаване отваряше в 9,00 сутринта, само в петък. Щеше да пропусне петъчната литургия във „Винсент де Пол“, но пак можеше да успее да свърши задълженията си и да пристигне в училище за обяд.
- Колко храна ще съдържа една чанта? - попита момчето. - Знаете ли?
Отец Франко поклати глава.
- Предполагам, че няма да е достатъчно за цяла седмица - отвърна той. - Но в такива смутни времена всеки залък е благословия.
- А ограничението е по една торба на човек - отбеляза Алекс. - Тоест ако отида с Джули, ще вземем общо две?
- Направили са го така, за да могат многолюдните семейства да получат повече провизии - обясни отец Франко. - Несъмнено трябва да заведеш Джули с теб.
По торба с храна за всеки, плюс обеди в училище. Нямаше да напълнеят особено, но поне нямаше да гладуват.
сряда, 29 юни
Десетимата души, които Алекс трябваше да наглежда, живееха в четири различни сгради между „Амстердам“ и „Уест Енд“, както и в два блока на Осемдесет и шеста и два на Осемдесет и седма. Алекс се зарадва, когато разбра, че нито един от тях не живееше в неговата сграда - колкото по-малко хора от блока знаеха, че той и Джули са още там, толкова по-добре.
Работата не беше твърде обременителна, като се изключи фактът, че една от жените, които трябваше да посещава, живееше на единайсетия етаж, друга - на шестнайсетия, а токът предобед беше рядкост. Всички хора се подписваха безпроблемно и дори и да се притесняваха от това, че той е пуерториканец, а те - не, го прикриваха добре. Повечето изглеждаха доволни, че някой си е направил труда да изкачи безбройните стъпала. Алекс проверяваше как са, питаше ги дали се нуждаят от нещо и после им подаваше листа за подпис. Беше уморително непрекъснато да се усмихва и да се прави на заинтересуван, особено ако хората бяха по-бъбриви, но все пак това бе малка цена за един обяд.
Джули, както се оказваше, обожаваше работата в градината и непрестанно говореше за нея. Някои се притесняваха от това, че засаждането е започнало прекалено късно, но всъщност повечето зеленчуци бяха предварително развъдени в оранжерии: зелен фасул, царевица, домати, тиквички, зеле, картофи, броколи. Момичетата трябваше да изкопават дупки, да разпръскват тор, да пресаждат нежно растенията, да ги поливат и плевят. Отглеждаха невен, за да прогонва плъховете. Радваха се на слънчевата светлина, независимо от жегата.
- Ще вземем за себе си част от реколтата - каза Джули за трети път в последните три дни. - Можеш ли да си представиш? Истински зеленчуци!
Алекс не можеше да си представи. И нямаше против да слуша възторжените й разкази ден след ден. Така отвличаше вниманието си от натрапчивата мисъл за торбите с хранителни продукти, които щяха да получат с Джули в петък.
Забелязваше, че Джули е отслабнала, но нито веднъж не я попита дали не е гладна. А самата тя не мрънкаше за храна. Всъщност сега тя капризничеше значително по-малко, отколкото преди. Май Алекс трябваше да е благодарен на луната за това.
четвъртък, 30 юни
Алекс изпрати Джули до училището и се затича обратно към къщи. Знаеше, че е безсмислено да седи край телефон, който почти никога не работи, и да чака вест, която няма да получи, от майка, която най-вероятно отдавна е мъртва.
Но все пак точно това правеше, просто за всеки случай. Просто в случай че през последния ден, в който съществува Куинс, мами реши да се обади на семейството си и да им съобщи, че е жива. Радваше се че не беше споделил плана си с Джули, тъй като тя би настояла също да остане. Така поне сестра му щеше да получи обяд.