- Явно всички от Горен Уест Сайт са тук - отвърна Алекс. Определено изглеждаше така. За разлика от „Янки Стейдиъм“, тук цели семейства стояха в колона по един, а някои майки стискаха малките си деца, за да не ги изгубят в навалицата. От време на време минаваше по някой полицай, за да провери дали всеки си спазва реда.
Джули веднага застана пред Алекс.
- Колко време ще отнеме това? - попита тя. - Ще ме чакат в градината.
- Откъде да знам? - отговори той. Изобщо не му беше хрумвало, че ще има толкова много хора. А същевременно опашката ставаше още по-дълга и вече се извиваше около Осемдесет и първа улица. Знанието, че вече не са последните, представляваше само лека утеха.
Повечето хора пазеха тишина, ала някои от децата крещяха и плачеха. Слънцето напичаше и Алекс прецени, че температурата надхвърляше трийсет градуса. Видя как една възрастна жена припадна и чу писъците на семейството ѝ. Впоследствие един мъж я отнесе някъде, а жена му и децата останаха на опашката.
В девет часа всички се развълнуваха в очакване опашката да се размърда, но не се случи нищо. Нямаше как да знаят дали раздаването е започнало на три пресечки северно от тях, а никой не искаше да си изостави реда само за да отиде напред и да провери какво става.
Най-сетне около десет часа се усети движение напред. След още един час Алекс и Джули достигнаха Осемдесет и втора. Дотогава тихата стройна опашка сс беше изнервила. Полицаите призоваваха за ред с мегафоните, което изнервяше тълпата още повече.
В единайсет часа един от полицаите извика по мегафона:
- Всички на юг от Осемдесет и четвърта улица да се приберат по домовете! Всички на юг от Осемдесет и четвърта да се приберат по домовете. Няма повече храна. Вървете си! Вървете си!
- Как така няма повече храна? - изрева един мъж и блъсна най-близкия полицай. Миг по-късно стотици хора запристъпваха напред и заразмахваха юмруци, без да се интересуват кого удрят в своя гняв и глад.
Алекс стисна Джули.
- Дръж се! - извика той, ужасен, че тълпата ще я отнесе.
Джули се вкопчи в ръката му.
- Бягай! - изкрещя Алекс. Двамата затичаха заедно, опитвайки се отчаяно да си проправят път през хаоса. Някой или нещо одраска лицето на Алекс и той почувства кръв в устата си. Притисна Джули и продължи напред. Видя как тълпата стъпква едно бебе. Противно на инстинктите си, се наведе в опит да спаси детето и щом го направи, изгуби Джули.
- Джули! - извика Алекс. Вече не можеше да я види. Помоли се тя да е там, където се надяваше, и се хвърли в тълпата.
- Хвани ръката ми! - изкрещя той.
Джули се протегна към него, но беше твърде ниска и не успя да го достигне. Алекс избута възрастен мъж на улицата. Усети как пръстите на мъжа изхрущяват под обувката му, докато улавяше Джули. Придърпа я към себе си възможно най-силно и я използва почти като стенобойна машина, за да си проправят път през навалицата и да излязат свободно на пътя за Сентръл Парк.
Джули трепереше.
- Всичко е наред - прошепна Алекс и я прегърна. -Вече сме в безопасност.
- Лицето ти - промълви тя. - Цялото е в кръв.
- Дребна работа - заяви той и прокара пръст по раната. - Добре ли си?
Джули кимна, но той усещаше, че е ужасена. На дясната й буза се оформяше грозна синина, явно някой я беше ударил с лакът. Алекс чу изстрели в далечината. Бяха имали късмета да се измъкнат навреме.
- Ще те отведа вкъщи - каза той. - Няма да имаме проблеми, ако минем по „Сентръл Парк Уест“.
- Не - възпротиви се Джули. - Заведи ме в градината. Ще ме чакат.
Алекс погледна часовника си. Все още имаше време да заведе там Джули и да се върне в училището. Ако не го направеше, тя нямаше да обядва, а сега вече нямаха въображаеми чанти с храни, с които да попълнят изчерпващите се запаси вкъщи.
- Добре - съгласи се той. - Но нека побързаме.
Закрачиха през парка. Когато откриха съученичките на Джули, момичетата усърдно се бореха с плевели. Джули отиде при сестра Рита, която обви ръце около нея и я притисна в обятията си.
- Трябва да потеглям към „Винсент де Пол“ - смотолеви Алекс, без да знае дали го казва на Джули, или на сестра Рита. Върна се на „Сентръл Парк Уест“, отправи се на юг към училището и пристигна точно преди обяда.
Ала отец Малруни го спря на път към столовата.
- Къде си мислиш, че отиваш, господин Моралес?
- Време е за обяд - отвърна Алекс. - О, да нямате предвид раната на лицето ми? Ще се погрижа за нея, когато се прибера. В момента искам само да хапна.
- Убеден съм, че е така. Но от два дни не си предоставял необходимите подписи. Какво те кара да мислиш, че ти се полага обяд?