- А, добре. Вече съм спокоен.
- Ако наистина го вярваш, ако действително смяташ, че всички ще умрем, тогава защо си тук? В смисъл, тук, сега, на опашка за храна, която дори не възнамеряваш да ядеш?
- Просто трупам точки за рая - отговори Кевин. -Ти си билетът ми за там.
- Ако се шегуваш, ще те убия. Може да ти е забавно, но аз имам сестри, за които трябва да се грижа.
- Да, знам. Те са твоят билет за рая. И не, не се шегувам. Попитай отец Малруни. Попитай когото щеш. Изглежда, ти си единственият, който не знае. - Обърна се към жената, стояща зад него. - Извинете, госпожо. Приятелят ми не вярва, че вулканите изригват и замърсяват въздуха с пепел. Да сте чували случайно нещо за това?
Жената кимна.
- Обясняваха го по новините - каза тя. - Доста вулкани са избухнали на запад. Има много загинали. Положението е най-лошо в Йелоустоун, предполагам. Въздухът там е толкова горещ, че директно се възпламенява и убива хора. Огън и дим, и лава. За щастие, ние сме доста далеч, но чух, че странният цвят на небето се дължи точно на това. Обаче не знаех, че ще стане студено. Ама като го казваш, се замислям, че през последните няколко дни вярно си е хладничко като за юли. А досега беше голяма жега. Най-горещото лято, което някога съм виждала. Реших, че е просто съвпадение. В смисъл, как би могла луната да предизвика такава жега?
Алекс се опита да се убеди, че всичко това е една голяма шега, че приказливата жена е майка на Кевин или пък бавачка, или просто някоя, която е наел само за да го наплаши.
- Но е така само в града? - попита Алекс.
- Не - отвърна Кевин. - Из целия свят е същото.
- И няма да има слънчева светлина в продължение на месеци, може би години?
- Може би завинаги.
Джули беше права. По дяволите, беше права. Слънцето беше умряло и с него умираше и човечеството.
- He! - заяви остро Алекс. - Не го вярвам.
- Добре де - каза подигравателно Кевин. - Може да не е завинаги.
- Исках да кажа, че не вярвам, че ще умрем - уточни Алекс. - Светът е пълен с айнщайновци и галилеовци. Те ще измислят нещо.
Замълча, защото си спомни как преди време беше сигурен, че тези велики умове ще намерят начин да върнат луната в орбитата ѝ. Сега трябваше да се оправят с вулканичната пепел.
- И аз тъй казвам! - включи се жената. - В момента търсят решение. Вярно, много хора на запад са загинали, това е доста тъжно, но и ние се измъчихме с приливните вълни и холерата. Учените работят ден и нощ. Ние може да не разбираме от тия неща - мен лично все ме късаха по физика - но много хора дават най-доброто от себе си, за да намерят решение. Всичко ще бъде както преди, въпрос на време е.
Алекс вече не знаеше дали помни какво е било преди. Но докато той и сестрите му имаха храна, нямаше да се притеснява за вулканите.
вторник, 19 юли
- Ще проверя пощата - каза Алекс на Джули след училище.
Пощенските кутии се намираха на първия етаж. Алекс беше избягвал тяхната от седмици, защото се боеше, че ще открие само сметки, които не знае как да плати. Но откакто монахинята му беше казала, че ще получи график за телефонните разговори с манастира, Алекс беше проверявал кутията ежедневно. Винаги се беше оказвала празна.
Но днес завари две картички.
- Какво? - настоя Джули. - Какво пише?
- Тази е от Карлос! - каза Алекс. - Няма дата.
Просто пише: „Добре съм. Пътуваме за Тексас“. Пощенският печат е от 14 юни. Отпреди повече от месец.
- Дай да видя! - подскочи Джули и той й подаде картичката. - Мислиш ли, че още е там? От него ли е другата картичка?
Не беше. Беше от манастира и гласеше: „Роднините на Бриана Моралес може да позвънят в четвъртък, 14 юли, от 4,00 следобед.“
- Чудесно - изпуфтя Алекс. - Трябвало е да се обадим на Бри миналата седмица.
- Но картичката пристигна едва днес!
- Да, забелязах - сопна се той. - Я да се приберем и да пробваме да ѝ звъннем сега.
Слязоха по стълбището и влязоха в апартамента. Вътре беше хладно - не зверски студено, но влажно и безжизнено. Слънчевата светлина беше оскъдна от близо седмица и Джули се притесняваше за зеленчуците си.
Алекс отиде до телефона и с радост чу сигнал. Може би не беше четвъртък, 14 юли, но поне беше близо до 4,00 следобед. Набра номера на манастира.
- Ферми „Нотбърга“.
- Да, аз съм Алекс Моралес. Сестра ми Бриана е при вас. Току-що получих по пощата известие, в което пише да ѝ се обадя в миналия четвъртък. Бих искал да поговоря с нея сега.
- Съжалявам - каза жената от другата страна на телефона. - Трябвало е да ѝ позвъните в четвъртък. Ще ви изпратим друга картичка относно следващия удобен ден, в който можете да се свържете със сестра си.