понеделник, 29 август
- О, Алекс! - проплака Джули и се спусна в обятията на брат си с насълзени очи.
Алекс сведе поглед към малката си сестра. От началото на всичко бяха изминали три месеца и той никога не я беше виждал да плаче. Тя хленчеше, оплакваше се, цупеше се, пищеше и продължаваше напред, никога не плачеше. Не заплака дори когато вече беше ясно, че мами и папи едва ли ще се върнат. Нито когато Бри замина. Нито когато научи за заминаването на чичо Джими. Нито в безбройните пъти, в които беше гладна, самотна или уплашена. Ала сега ридаеше без видима причина.
- Какво се е случило? - попита той, докато внимателно я извеждаше от „Холи Ейнджълс“. - Да не е починал някой?
Джули поклати глава, но продължи да плаче и сълзите ѝ се забиваха в сърцето на Алекс по-мъчително, отколкото го бяха правили тези на Бри.
- Градината - изплю най-сетне тя. - През уикенда сме загубили всичко. Цялата е съсипана - всички зеленчуци. Нашите зеленчуци. Моите бобчета. Исках да си хапнеш от моите бобчета, а сега всички са мъртви.
Алекс си представи редици зелен фасул, положени безжизнени на „Янки Стейдиъм“.
- Плачеш заради някакви бобчета? - попита той. -Нали ни дадоха консерва с боб миналия петък?
- Мразя те! - изрева тя. - Нищо не разбираш.
- Доста работи разбирам - отговори той. - Разбирам, че си разстроена, и не те виня. Цяло лято работеше усърдно в градината. - Спря за момент, но шумът от плъхове го накара да продължи напред. - Все пак ще ви дават обяд, нали? Не е ваша вината, че не можете да работите. - Опита се да овладее паниката си, докато премисляше какво да прави, ако Джули спре да получава обяд.
- Не знам - подсмръкна Джули. - Не ми пука. Ще ми се да бях умряла.
- Не е вярно. Не говори така. Не смей дори да си го помисляш.
- Не можеш да ми нареждаш какво да си мисля -възпротиви се Джули, но поне спря да плаче. - Обичах градината. А тя е мъртва заради студа. Август е, а аз нося зимното си палто и ръкавици и градината ми замръзна до смърт. И мразя трупове! Ненавиждам ги!
Алекс не я винеше. Двамата тъкмо бяха подминали труп, който вече от седмица се разлагаше пред една пицария, докато плъхове оглозгваха плътта му. Първоначално санитарните екипи събираха телата ежедневно. Ала сега вече го правеха без някаква логика или закономерност. Тъй като умираха все повече хора, а курсовете до крематориума оредяваха, труповете се бяха превърнали в част от градския пейзаж. Това беше добре за търговията с Харви, но друг плюс нямаше.
-Ако сега е толкова студено, какво ли ще бъде през декември? - попита Джули.
Алекс поклати глава.
- Не знам - призна той. - Може би дотогава ще са намерили начин да прочистят небето от пепелта. Учените сигурно работят над това.
- Мислех, че търсят начин да върнат луната на мястото ѝ - каза Джули.
- Всичко по реда си.
- Мразя учените - заяви Джули. - Мразя студа и вулканите, и луната. Мразя всичко.
Алекс не си направи труда да я смъмри, защото в този момент и той самият мразеше всичко.
вторник, 30 август
Тази сутрин Алекс изпрати Джули до „Холи Ейнджълс“, но вместо да се отбие да провери петимата души от списъка си, отиде да потърси сестра Рита.
Тя, подобно на всички останали, изглеждаше много по-стара от последния път, в който я беше видял. В очите ѝ имаше тъга и момчето осъзна, че и тя скърби за градината не по-малко от Джули.
- Извинете, че ви безпокоя, сестро - каза той. - Но трябва да знам дали училището ще продължи да сервира обяд за момичетата.
- Доколкото знам, да - отговори сестра Рита. - Поне за момента.
Алекс се усмихна.
- Това е добра новина. Благодаря ви.
Сестра Рита го огледа бавно и внимателно.
- Родителите ви така и не са се върнали, нали? -попита тя. - Джули не говори за това, но сега ти отговаряш за нея.
Алекс кимна притеснено.
- Справяме се - каза той. - Бриана е в манастир извън града, а аз и Джули имаме достатъчно храна. А обядвам във „Винсент де Пол“ и сме добре.
- Не се меся - обясни сестра Рита. - Дори и да смятах, че е по-добре Джули да отиде другаде, просто вече няма къде да я пратя. Няма приемни семейства, няма групови домове. Поне не в града. А Джули cе справя възможно най-добре, предвид обстоятелствата. Тя е много умно момиче и много работливо. Сигурно се гордееш с нея.
- Благодаря ви. Наистина се гордея - отговори Алекс, изумен от представата, че Джули е някой, с когото може да се гордее. Но сестра Рита имаше право. Джули беше корава и издръжлива, а в днешно време това бяха ценни добродетели.
- Много е лошо, че Ню Йорк е така студен през август - каза сестра Рита. - Струва ми се, че тази зима из страната ще плъзне глад. Всъщност из целия свят. А гладът води със себе си епидемии. Смятам, че ни предстоят ужасяващи времена.