-Какво ще стане с баба ти и дядо ти, знаеш ли? -попита Тони.
-Все още не сме сигурни. Всичко се променя непрекъснато, не е ясно дали ще намерят къде да отидат.
-Мислех, че евакуационните центрове са отворени зa всички - вметна Алекс.
-Да не си луд? - възкликна Джеймс. - Баща ми никога няма да изпрати родителите си в евакуационен център.
- Моралес живее в пещера, не му се връзвай - каза Кевин.
- Млъквай, Кевин - изсъска Алекс. - Какво им е лошото на евакуационните центрове?
- Какво им е хубавото?- попита на свой ред Джеймс. - Половината Ню Йорк е натъпкан в Бингхамптън. При това лошата половина.
- Никой не отива в евакуационните центрове, ако има друг избор - обясни Тони. - Не че и там не са натикани много свестни хора.
- Свестните нямат шанс - каза Джеймс. - Престъпност, болести, недостиг на храна.
- Значи, ще съм си като у дома - подметна Кевин, но никой не се засмя.
- Откъде знаеш? - настоя Алекс. - Бил ли си там?
- Майка ми беше - отговори Тони. - Преди две седмици отиде там по работа. Съпровождаха я двама въоръжени охранители и въпреки това тя каза, че никога през живота си не е изпитвала такъв страх. Центърът в Бингхамптън е устроен за трийсет хиляди души, а в момента съдържа сто хиляди. Националната гвардия отговоря за реда в центъра, но не им достига персонал. Ако излезеш от обекта да търсиш храна, хората от града ще те застрелят на място. Няма бани и тоалетни, а в момента хората замръзват до смърт. Радвай се, Джеймс, че не са пратили баща ти да работи там. Хората мрат като мухи, защото лекарите не достигат.
- Баща ми има твърде много влиятелни пациенти - отвърна Джеймс. - Където отидат те, той ще ги последва. И повярвай ми, Алекс, те няма да отидат в евакуационен център.
Тони кимна.
- Татко не би оставил мама - каза той. - А няма да изпратят мен и братята ми сами без тях, така че за момента и ние оставаме в града.
- Тук си ми харесва - въздъхна Кевин. - Трупове и така нататък.
- Тук е за предпочитане - съгласи се Джеймс. В Ню Йорк хората може да умират, но поне градът е жив. В провинцията всичко е мъртво.
сряда, 7 септември
За вечеря Алекс и Джули си поделиха консерва кисело зеле.
- Сестра Рита казва, че вегетарианците живеят по дълго - сподели Джули. - Казва, че е хубаво, че се храним така.
- Не ми трябват проповеди от света сестра Рита за това, колко ни е добре - отвърна Алекс. - Обзалагам се, че тя всяка вечер похапва пържоли, докато ние умираме от глад.
- Не е вярно! - настоя Джули. - А ние наистина ли умираме от глад?
- Не - въздъхна Алекс. - Съжалявам. Прекалено много ми се струпа напоследък.
- Мога ли да ти помогна с нещо? - попита Джули.
Алекс поклати глава.
- Просто имам проблем, който трябва да разреша сам.
Джули занесе съдовете и приборите до мивката.
Алекс я гледаше и се опитваше да измисли начин да я опази жива и здрава. Когато най-сетне си призна, че такъв няма, се прибра в своята стая и яростно запрати требника си в стената.
11 .
понеделник, 12 септември
Още щом приближиха апартамента, Алекс усети, че нещо не е наред. Одеялото, което беше заковал от вътрешната страна на прозореца на хола, се развяваше свободно.
„Джули беше права“, помисли си той. Някой действително беше нахлул в дома им. Цялата храна, която беше взел от Харви - бе прибрал едва ли не всичките запаси на дилъра - можеше вече да е отмъкната. Бутилките алкохол, които беше заделил, одеялата и юрганите, двата спални чувала, които беше открил с такава радост, кутията цигари, кафето, бирата, аспиринът, витамините, хапчетата за сън, лекарствата против настинка. Електрическата печка, електрическата възглавница, електрическото одеяло. Кожените палта, вълнените палта, пуловерите, ботушите. Беше малоумно от негова страна да задържи всичко това на приземния апартамент. Ако папи или чичо Джими, или дори Карлос беше предложил да съхранява нещата в някое от горните жилища, Алекс щеше да се съгласи! Но тъй като предложението дойде от Джули, той го беше отхвърлил.
Джули. Какво щеше да прави с нея? Не можеше да ѝ позволи да влезе в апартамента, но да я остави сама навън не бе по-безопасно.
- Станало е нещо - прошепна той, посочвайки към развяващото се одеяло. - Влез във входа и се качи на третия етаж. Движи се възможно най-бързо, но тихо. Ще дойда при теб, когато е безопасно. Тръгвай!
Джули го послуша. Алекс изчака пет минути, за да е сигурен, че тя е в безопасност, и отключи външната врата на мазето. Ако крадецът беше само един, изненадващата поява на Алекс би могла да го прогони. С треперещи ръце момчето отключи вратата на апартамента и изкрещя през прага: