- Защото помолих теб - отговори Алекс. - Хайде, моля те.
Джули се намръщи, но взе химикалка и тетрадка и отиде в спалнята на мами. Алекс даде на Бри знак да го последва в кухнята.
- Рожденият ден на Джули наближава - прошепна той. - Хайде да ѝ направим парти изненада.
- Нима можем? - озадачи се Бри. - Истинско парти? Редно ли е?
Алекс се усмихна.
- Можем. Редно е - заяви той. - Но няма да се справя сам. Знам, че ти не можа да получиш парти за рождения си ден, но се надявам, че няма да имаш против да спретнем изненада за Джули.
- С най-голяма удоволствие! - възкликна Бри. - О, Алекс! Истинско парти. Може ли да поканим момчета?
- Джули би ли се зарадвала? - попита той.
Бри завъртя очи.
- Тогава ще намеря момчета- обеща Алекс.-Просто ми кажи какво смяташ за уместно и аз ще се постарая да го набавя.
петък, 30 септември
- Хайде - каза Алекс на Джули. - Да тръгваме.
- Но днес имам рожден ден - проплака тя. - Не ми се ходи на църква на рождения ми ден.
- Джули - поде Алекс със сериозен тон, - знаеш, че мами отиваше в „Сейнт Маргарет“ на всеки наш рожден ден, за да благодари на Иисус и Богородица. Трябва да запалим свещ за нея, папи и Карлос. Спри да се мотаеш.
- Бри ще дойде ли? - попита Джули.
Бриана поклати глава.
- Ще остана тук и ще ти приготвя специална празнична вечеря - отвърна тя. - Не всеки ден човек навлиза в юношеството.
- Ще се върнем след около час - каза Алекс. - Хайде, Джули. Шал и ръкавици.
Джули въздъхна.
- Никога преди не съм носила шал и ръкавици на рождения си ден.
Но все пак ги сложи и последва Алекс на улицата.
Двамата изминаха мълчаливо няколкото пресечки до черквата - Джули беше напълно нацупена, а Алекс мислеше за друго. Влязоха в храма, свалиха ръкавиците си, топнаха пръсти в свещената вода, прекръстиха се, поклониха се пред разпятието, после намериха пейка и коленичиха за молитва.
Алекс погледна скришом Джули, вече на тринайсет. Все още бе дете, но в много отношения беше по-зряла от Бриана. Алекс се съмняваше, че Джули ще успее да запази вярата си, както го беше направила Бри. Джули винаги е била по-сърдита, по-несдържана и последните няколко месеца не бяха променили това. Алекс знаеше, че не е справедливо нито да сравнява сестрите си, нито пък да очаква, че всичките ужаси ще направят Джули по-нежна и деликатна личност. Особено след като тя никога не е била нежна и деликатна.
Алекс се усмихна. Не би искал да живее с две сестри като Джули, но все пак беше хубаво, че едната е именно такава. Докосна я нежно по рамото и ѝ даде знак да се изправи. Отидоха при свещите, които сега бяха малко и запалиха една. Алекс се помоли за всички изчезнали и молитвата извираше от сърцето му.
Докато вървяха обратно към апартамента, Алекс си помисли за всички неща, които трябва да обясни на Джули. Уроци за това, как да бъде жена, лекции за това, как трябва да се старае в училище и да накара мами и папи да се гордеят с нея. Но думите не искаха да излязат и той си позволи да запази мълчание.
- Да не би телата да са повече отпреди? - попита Джули, когато достигнаха Уест Енд Авеню. - В смисъл, повече от миналата седмица.
- Не мисля, че умират повече хора- отговори Алекс, натъжен от това, че смъртта се натрапва в живота им дори на рождения ден на сестра му. - Май просто събират телата по-рядко.
- Това не е хубаво. Има повече плъхове. Мразя плъхове.
- Не мисли за тях днес - посъветва я Алекс. - Имаш рожден ден. Мисли за хубави неща.
- Ще се опитам - въздъхна тя. - Опитвам се, Алекс. Наистина. Просто е доста трудно.
- Знам. Хайде. Я да видим каква гозба ни е измайсторила Бри.
Той отключи входната врата, после и вратата на апартамента.
- ИЗНЕНАДА!
- Какво?! - извика Джули. - О, Алекс! - Тя прегърна брат си, после дотича до Бри и я взе в обятията си.
Алекс се усмихна. Всички бяха там: Кевин, Джеймс и Тони, приятелките на Джули - Британи и Лорън, както и отец Малруни. Нежна светлина от запалени свещи падаше върху жълтите хартиени гирлянди, висящи край вратата, и големия надпис
„ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ДЖУЛИ!“,
закачен на одеялото върху прозореца на хола.
Докато се здрависваше с всички, Алекс си помисли колко е забавна ситуацията. Никога не беше канил съучениците си вкъщи, тъй като винаги се бе срамувал малко от жилището си. Не беше единственият ученик приет на стипендия във „Винсент де Пол“, но момчета които беше искал да впечатли, тези като Крие Флин, имаха пари и родители с връзки. Но благодарение на целия хаос парите вече не означаваха нищо. Връзките, освен тези по високите етажи, оставаха в миналото. Сега всички бяха еднакви в очите на обществото и Бога, а неговият апартамент поне се намираше на удобно място и не изискваше човек да се катери десет етажа по стълбите.