Болката от загубата и гневът го удариха в стомаха и почти го събориха на колене.
- Добре ли си? - попита Кевин.
Алекс искаше да каже „не“, да каже, че не е добре и никога повече няма да бъде добре. Почувства ярост и негодувание и за момент включи Кевин в списъка на нещата, които мразеше, защото Кевин имаше храна и дом, и родителите.
- Да, добре съм - отвърна Алекс. - Сигурно съм ял нещо гадно.
петък, 14 октомври
Когато отиде да вземе Джули от „Холи Ейнджълс“, Алекс вече беше в лошо настроение. Пред блока им се беше събрала купчина обрани мъртви тела, нямаше гаранция, че някой въобще ще ги прибере, и самото достигане до входната врата изискваше ловко преминаване покрай гладните плъхове.
Алекс, Кевин и Джули бяха стояли пет часа на опашка за храна тази сутрин при температура доста под нулата и режещ студен вятър. Кевин беше изпратил Джули до „Холи Ейнджълс“, а Алекс беше отнесъл торбите, които не съдържаха особено много храна, до дванайсетия етаж по стълбите, тъй като токът отново беше спрял. После беше отнесъл някои вещи за обмен при Харви и макар в замяна да бе получил оскъдни продукти, пак се беше наложило да изкачи стълбите до новото им жилище. Бри беше прекарала сутринта в апартамента, без да има възможност да използва електрическата печка или електрическото одеяло, завита в спалния си чувал. Алекс отвори консерва зеленчуков микс и нахрани сестра си с лъжица, за да не се налага тя да изважда ръцете си от чувала. Отец Малруни го беше изгледал под вежди, когато Алекс най-после беше пристигнал в училището, и до обяд момчето се беше тревожило, че няма да го допуснат до столовата. Очите му страдаха от преумора, защото се беше опитал да чете на оскъдната естествена светлина, и макар в сградата на училището да поддържаха температура тринайсет градуса, Алекс не бе успял да се отърси от сутрешния мраз.
Имаше уговорка да излезе на пазар за трупове с Кевин на следващата сутрин, но не се надяваше да изкара нещо особено, тъй като вече нямаше търсене на часовници, а дори обувките не носеха някогашната печалба. Но това поне му даваше оправдание да излезе от апартамента и да не прекара деня в бездействие край двете си сестри.
Бри още настояваше да посещава неделната литургия, което означаваше, че се нуждаеха от допълнителен половин час, за да слязат по стълбите и да достигнат „Сейнт Маргарет“, а после и допълнителен половин час, за да се върнат вкъщи. Трябваше да спират на всеки етаж, за да си поема тя дъх, освен това използваше инхалатора си по два или три пъти на слизане. Но това бяха единствените моменти, в които Бри излизаше от апартамента и сърцето на Алекс не му позволяваше да ѝ ги отнеме. Ситуацията не се облекчаваше от факта, че Джули искаше да изтърчи сама напред, а Алекс не ѝ позволяваше. Доколкото знаеше, бяха единствените останали в сградата, но това не означаваше, че е изключено някой да се крие на стълбището, и затова Алекс не можеше да поеме риска да пусне Джули сама нагоре. Затова Джули прекарваше неделните следобеди нацупена, Бри се задъхваше и обясняваше, че се чувства добре, а Алекс трябваше да се държи състрадателно, макар да му се искаше просто да избяга.
Веднага разбра, че почивните дни, които не чакаше с нетърпение, се очертаваха още по-неприятни. В очите на Джули блестеше нещо особено. Не беше изглеждала така, откакто реколтата в градината бе загинала.
- Какво има? - попита Алекс. - Не са ви нахранили, нали?
Джули кимна.
Алекс се помоли за търпение и разбиране. В понеделник щеше да провери кой светец е покровител на търпението. Би оценил помощта му.
- Изглеждаш разстроена - отбеляза той. - Искаш ли да ми кажеш какво се е случило?
- Няма да ти хареса - отвърна Джули.
Алекс изсумтя.
- Недей! - проплака Джули. - Винаги се държиш така, сякаш всичко става по моя вина. Бри върши всичко добре, а аз правя всичко зле! Ужасно е!
- Какво? - изкрещя Алекс. - Казах, че си разстроена, и изведнъж това ме превръща в злодей?
- Ако ще ми викаш, няма да ти кажа - заяви Джули.
- Добре - отвърна Алекс. - Недей. Хич не ми и пука.
- Ще ми се Карлос да беше тук.
- И на мен - отговори Алекс. Карлос и мами, и папи, и чичо Джими, и леля Лорейн, и всички други възрастни, които знаеха как да се справят с Джули.
Сведе поглед към сестра си. Беше стояла пет часа с него и Кевин на студа, без да се оплаква, без да мрънка, без да промълви дори дума. Нещо неприятно ѝ се беше случило в училище и Алекс заради лошото си настроение не ѝ бе дал шанс да му разкаже със свои думи.
- Съжалявам - каза той, без дори да може да обясни за какво съжалява. Списъкът беше прекалено дълъг. - Кажи ми, когато пожелаеш.