- Това би било великолепно! - зарадва се Бри. -Помните ли пуйките с пълнеж?
- Тиквен пай. Захаросани сладки картофи - каза замечтано Джули. - Ала най-вероятно ще получим ориз и боб.
- Няма значение - отвърна Бри. - Имаме за какво да сме благодарни. Имаме този разкошен апартамент, имаме храна, имаме църквата и най-вече имаме се един друг.
- Мда - въздъхна Джули. - Но все пак бих се зарадвала на тиквен пай.
- Помните ли как преди няколко години мами купи на папи много лотарийни билети? - попита Алекс, защото не искаше да мисли за пуйки и пълнежи, и тиквени пайове, и всички неща, за които не беше благодарен.
- Един от тях спечели - каза Бри. - Петдесет долара.
- Папи заведе всички на кино - добави Джули. -Дори Карлос дойде.
- Мислите ли, че все още правят филми? - попита Бри.
- Едва ли - отвърна Алекс. - Не биха могли с всичките наводнения по Западното крайбрежие.
Джули изглеждаше притеснена.
- Имам няколко билета от лотарията - промълви тя.
- Откъде ги взе? - попита Алекс.
- От магазинчето на чичо Джими - призна тя. Помниш ли как ме оставихте вътре сама? Пълних торбите с храна, но също така откъснах няколко билета ги прибрах в джоба си.
- Джули! - възкликна Бри. - Това е кражба.
- Изповядах се и се покаях - отвърна Джули. - А дори да искам, не мога да върна билетите на чичо Джими.
- Поглеждала ли си ги? - попита Алекс. - Дали никой от тях не е печеливш?
Джули поклати глава.
- Пазех ги за Коледа. Но може би е по-добре да ги използваме днес, тъй като е рожденият ден на папи, а той обожаваше лотарията.
- Хайде да го направим сега! - оживи се Бри. - Коледа е толкова далеч.
- Защо не? - сви рамене Алекс. - Джули, донеси билетите.
Джули изтича в спалнята и се върна с билетите.
- Колко са? - попита Алекс.
- Двайсет и седем - каза Джули.
Алекс се засмя.
- По девет за всеки - обяви той. - Добре, ето ти монетка, Джули, ето една и за Бри и една за мен. Хайде да проверим колко сме богати.
Бри изписка почти веднага.
- Пет долара! - изврещя тя.
Алекс триеше и триеше, но не намираше нищо.
Джули въздъхна и се прекръсти.
- Богати сме - каза тя. - Алекс, виж това.
Алекс взе билета от ръката ѝ. Не можеше да повярва на очите си и го подаде на Бри за потвърждение.
- Десет хиляди долара? - попита тя.
Алекс го грабна отново и го огледа по-внимателно.
- Десет хиляди долара.
- Това ще ни измъкне от тук, нали Алекс? - попита Джули. - С десет хиляди долара можем да си купим билети за някъде, нали?
Алекс отново се взря в билета. Не можеше да си спомни кога за последен път беше виждал някой да използва пари, но това не означаваше, че парите са излезли от употреба. Правителството още съществуваше и правителството дължеше на собственика на този лотариен билет десет хиляди долара. Въпросът беше за какво можеха да послужат десет хиляди долара.
- Може би трябва да кажем на Кевин - предложи Джули.
Алекс осъзна, че не иска да каже на Кевин, както не искаше да му каже, че разменя алкохол и цигари. Някои неща човек трябва да запази за себе си.
- Харви може да ни помогне - каза той. - Но нека не храним големи надежди.
- Не може ли да използваме билета, за да вземем храна? - попита Бри. - Истинска храна. Много. Така няма да се налага да напускаме Ню Йорк.
- Искам да го използвам, за да се измъкнем от тук -заяви Джули. - Билетът е мой. Аз го взех от магазинчето и после беше в моята купчинка, затова аз решавам какво ще правим с него.
- Но какво ще си помислят мами и папи, ако не сме тук? - попита Бри. - Или Карлос? Как ще ни намерят, ако заминем?
- Минаха шест месеца! - изкрещя Джули. - Те са мъртви. И Карлос може да е мъртъв. Няма да вися тук и да умра, докато ги чакам да се върнат. Ти остани, ако искаш, но аз заминавам!
Бри се закашля.
- Къде е инхалаторът? - попита Алекс, докато се оглеждаше из хола за него.
- В спалнята - произнесе задъхано Бри.
Алекс се втурна в спалнята и грабна инхалатора от нощното шкафче на Бри.
- Трябва да е при теб непрекъснато! - изкрещя той и едва се въздържа да не запрати инхалатора по нея.
Бри вдиша дълбоко. Кашлицата ѝ стихна.
- Извинявай - прошепна тя. - Забравих.
- Не може да забравиш - продължи Алекс. - Едно забравяне и си мъртва. Ами ако беше получила пристъп и ние не бяхме вкъщи?
Бри се разплака.
- Честит рожден ден, папи - промърмори Джули.
- Край вече! - извика Алекс. - Джули, отивай стаята си веднага.
- Защо? - попита тя. - Не съм виновна, че Бри е луда.
- Веднага - нареди Алекс, опитвайки се да овладее гнева си. - Преди да те вдигна на ръце и да те отнеса там.