- Това е сериозна поръчка - заяви Харви. - Знам какво носиш обикновено, Алекс. Хубави неща са, не ме разбирай погрешно, ама не можеш да ги размениш за билет за рая.
- Да му покажа ли? - попита Джули и преди Алекс да има шанса да отговори, тя извади лотарийния билет от джоба си и го размаха. - Това е печеливш билет на стойност десет хиляди долара! - изписка тя. - Достатъчно ценно ли е?
Харви взе билета от ръката на Джули. Огледа го внимателно, после го остави на тезгяха.
- Все трябва да струва нещо - каза Алекс. - Какво можеш да ни дадеш за него?
Харви се засмя.
- Преди шест месеца щеше да струва десет хиляди долара. Може би дори и преди пет. Но сега дори не струва хартията, на която е отпечатан.
- Защо? - попита Джули. - Това е печеливш лотариен билет. Ню Йорк трябва да плати на притежателя.
- Миличка, на Ню Йорк не му пука - отвърна Харви. - Нали разбираш, Алекс. Вече никой не използва пари. Всичко става с храна и гориво, и връзки.
- Някой би трябвало да го иска - настоя Джули. -Не искаме истински пари за него. Просто да се измъкнем от Ню Йорк.
- Все още можете да се махнете от града - напомни Харви. - Евакуацията продължава.
- Проблемът не е в самото измъкване - каза Алекс, макар да знаеше, че това е само отчасти вярно. - А в това, да намерим сигурно място, където Бри може да получи медицинска помощ.
Харви поклати глава.
- За това ще трябва да дадете доста повече от лотариен билет. Има такива места, но трябва да познаваш човек с връзки. Иначе няма да се уредиш.
- Може ли да получим нещо за билета? - попита Алекс.
Нямаше да понесе недоволството на Джули, ако си тръгнеха с празни ръце.
Харви погледа билета.
- Знаеш, че те харесвам, Алекс. Предлагаш кофти сделка, но аз те уважавам. Не те мамя. За теб, два буркана пилешка супа.
- Не - заяви Джули и грабна билета от него. - Ще занесем билета на някой друг. Някой, който ще ни помогне.
- Миличка, няма никой друг - отвърна Харви. - Аз съм последният представител на изчезващ вид. Мога да добавя и консерва ананас. Това би ви дошло добре.
Алекс си представи консервата ананас. Бри обожаваше ананас.
- Джули - промълви той. - Ананас. Това е почти като тиквен пай.
- Мразя те! - извика Джули и изхвърча от магазина.
- Джули - викна след нея Алекс. - Харви, съжалявам. Знаеш какви са момичетата на тази възраст. Избухват от най-малкото.
- На колко е години? - попита Харви.
- На тринайсет - отговори Алекс.
Харви кимна.
- Тийнейджъри - промълви той. - Знаеш ли какво, я вземи ананаса. Лудост е да си раздавам стоката, но ако това ще я зарадва, значи, си струва.
- Благодаря - отвърна Алекс и взе консервата. -Наистина го оценявам, Харви.
- Няма проблем - кимна Харви. - Ще дойдеш ли утре? Ще получа добро зареждане.
Алекс си помисли за оредяващите запаси от алкохол и пуловери и кимна.
- В късните сутрешни часове - каза момчето. -След опашката за храна.
- Най-доброто време - усмихна се Харви. - Ще ти запазя нещо.
- Оценявам го - отвърна Алекс. - Благодаря за ананаса. Отново се извинявам за Джули. Таеше големи надежди.
- Нещата навсякъде са трудни. Сигурно не е леко да имаш малка сестра.
- Да - въздъхна Алекс. - Хич не е леко. Мерси отново. До утре.
Излезе от магазина, но не видя отпред Джули.
Idiota', помисли си Алекс. Да избяга така. Нещата не протекоха както беше очаквала и тя трябваше да отпраши по особено драматичен начин. Алекс се изкуши да отиде на училище и да остави Джули да се оправя сама. Нека се прибере вкъщи и затръшне проклетата врата на спалнята. Бри можеше да се оправи с нея. А още по-добре би било той и Бри да си поделят ананаса и Джули да остане на сухо. Това би ѝ било за урок.
Алекс поклати глава. Животът с тринайсетгодишно дете го караше да мисли така, сякаш и той беше на толкова. Трябваше да намери Джули. Независимо дали се бе запътила към къщи, или към училище, трябваше да тръгне от Харви в посока центъра. Алекс щеше да я настигне и да ѝ се скара, че е избягала така. А вечерта щяха да изядат ананаса. Това щеше да им подейства добре.
Беше дотолкова свикнал с тишината по улиците, че първо дори не разпозна звука. Думите бяха неясни, но гласът принадлежеше на момиче и бе изпълнен със страх.
Първата му мисъл беше да се затича, да открие източника на звука, защото беше сигурен, че гласът принадлежеше на Джули и че някой я беше хванал. Но какво щеше да постигне, ако просто изтичаше там? Похитителят на Джули сигурно имаше оръжие, а дори и да нямаше, Алекс не беше в добра форма за уличен бой. Наблизо нямаше полицаи. По дяволите, наблизо нямаше никого, само плъхове и трупове. И някой, който беше хванал сестра му.