Алекс свали обувките си, за да не издава шум и се затича по посока на звука. Забеляза едър мъж на Деветдесет и първа улица, който влачеше Джули към парка, докато тя се опитваше да се отскубне.
- Пусни ме! - крещеше момичето.
Мъжът се изсмя.
- Няма кой да те чуе. По-добре недей да се съпротивляваш.
- Алекс! - извика тя. - Алекс!
Мъжът се изсмя още по-силно.
Алекс се прокрадна толкова близо до мъжа, колкото посмя.
Джули се опита да изрита похитителя.
- Помощ! - викаше тя. - Някой да ми помогне!
- Ядосваш ме вече - каза мрачно мъжът. - Ще си платиш за това.
Алекс прецени, че не можеше да се приближи повече, без да бъде забелязан. Имаше един шанс и знаеше, че трябва да се прицели перфектно, тъй като мъжът носеше дебело зимно палто и гърбът му беше защитен от врата до петите. „Давид и Голиат“, каза си Алекс и запрати консервата с ананас към тила на мъжа. Право в десетката. Мъжът пусна Джули и се сви от болка.
- Джули, бягай! - изкрещя Алекс.
Джули се обърна и го видя. Затича се възможно най-бързо. Мъжът се обърна и грабна консервата ананас.
- Следващия път - изсъска той.
Алекс пое Джули в обятията си и я измъкна обратно на „Бродуей“. Мъжът не ги последва, но те продължиха да тичат. Когато стигнаха до блока си, двамата кашляха толкова силно, че трябваше да поседнат за няколко минути.
След като си поеха дъх, Алекс стисна Джули за раменете и я разтърси.
- Никога повече не прави така! - извика той. - Никога не тръгвай нанякъде сама!
- Знам. Съжалявам - изхлипа тя. - Алекс, толкова се уплаших. Никога повече няма да го правя, кълна се. Никога.
Алекс я пусна. Пулсиращите пръсти на краката му бяха полузамръзнали. За да се отърси от мъчителната мисъл за предстоящото изкачване по дванайсетте етажа, той се съсредоточи върху ужаса, който едва не беше сполетял сестра му. Спасяването ѝ си струваше ананаса. Струваше си болката.
- Направи ми услуга - каза той. - Качи се горе и донеси другите ми обувки. Те са в килера в коридора. Ако Бри е будна, кажи ѝ... - Опита се да измисли защо би се нуждаел от друг чифт обувки. - Кажи ѝ, че съм си оцапал обувките в един мъртъв плъх.
- Не! - отвърна Джули. - Няма да се качвам по стълбите сама! Няма.
- По стълбите няма никого - каза Алекс. - Хайде, върви.
Тя поклати глава.
- Няма да тръгна сама.
Краката на Алекс трепереха. Той си каза, че трябва да се успокои. И без това би било грешка да прати Джули горе. Тя би казала всичко на Бри и това би довело до пристъп, и Джули щеше да се затича, за да го доведе, и пак щеше да му се наложи да изкачва дванайсетте етажа. Не искаше да си помисля какво би станало, ако пристъпът се окажеше тежък.
- Добре, аз ще отида - въздъхна той. - Ти чакай тук.
- Не. Ще се кача с теб. В случай че той се върне.
- Както искаш. Не ми пука. Само пази тишина. И не казвай на Бри за станалото.
Джули кимна.
- Няма да кажа на Бри - обеща тя. - Просто не ме оставяй сама, Алекс.
14 .
петък, 11 ноември
Ден на ветераните. Алекс беше забравил за него. Двамата с Кевин бяха отишли на опашката за храна само за да разберат, че раздаването е отменено. От Харви беше успял да вземе само единия буркан пилешка супа и смачкана консерва боб. И се бе простил с един чифт обувки.
Не можеше да заспи. Взе фенерчето, измъкна се от разтегателния диван и запристъпва в мрака към кухнята. Държаха всичко там - храната и малкото останали провизии, които можеха да разменят. Може би щеше да се почувства по-добре, ако направеше списък. Може би ако преровеше всяко чекмедже и всеки шкаф, щеше да намери неочаквана кутия или консерва, или обилна вечеря с пет ястия, скрита под някое допълнително одеяло.
Дори не успя да открие допълнителното одеяло. Завръщането на Бри ги накара да разменят почти всичко, което бяха намерили в другите апартаменти.
Не за първи път Алекс си помисли колко е иронично, че живеят в блок на шестнайсет етажа, а могат да влязат само в четири апартамента. Пет, ако броеше и тяхното старо жилище. Апартаментите в Ню Йорк имаха метални врати и множество ключалки, и макар липсата на звуци и миризмата на умряло да свидетелстваха, че в сградата не е останал никой, Алекс пак не можеше да влезе в изоставените жилища.
Откри химикалка и лист хартия и противно на волята си, се зае да съставя списък. Списъците вече не го успокояваха, но той продължаваше да ги прави, когато не можеше да заспи. Нямаше смисъл да прави списък на това, което имаха, тъй като нямаха нищо. Нямаше смисъл да прави списък на това, от което щяха да се нуждаят, тъй като се нуждаеха от всичко. Нямаше никакъв смисъл, но той все пак състави един списък.