„ИЗЧЕЗНАЛИ“
написа Алекс най-отгоре на страницата.
папи
мами
Карлос
чичо Джими, леля Лорейн и дъщерите им
Крие Флин
Тони
Алекс се взря в списъка и осъзна, че едва е започнал. Сети се за чичо Карлос и леля Мария, чичо Хосе и леля Айрийн, които бяха присъствали на погребението на нана в Милагро дел Map. Всичките му братовчеди бяха изчезнали. Както и всички свещеници от „Винсент де Пол“, светските учители и останалият персонал. Някогашният му приятел Дани 0’Браян, както и всяко момче, с което беше ходил на училище.
Господин Дънлап. Боб, с когото така и не беше успял да обмени интересни истории. Джоуи от пицарията, както и момчетата, с които беше работил там, както и клиентите, с които бе разговарял за дребни неща и от които бе получавал дребни бакшиши. Играчите от „Ню Йорк Янкис“. Беше ходил на стадиона им по-скоро, отколкото те самите. Болница „Сейнт Джон“, където мами с такава радост бе започнала първата си работа като операционна сестра. Изчезнали. Всички бяха изчезнали от живота му. Не съществуваше достатъчно хартия на света, на която да отбележи всички и всичко, което бе изгубил.
„Има ли някакво значение?“, запита се той. Всичко, което имаше значение, беше, че тримата със сестрите му имаха достатъчно храна да издържат до понеделник. За колко време щяха да им стигнат буркан пилешка супа и смачкана консерва боб? Защо не се беше сетил да хвърли обувките си по онзи мъж и да задържи ананаса за себе си?
събота, 12 ноември
- Къде е радиото? - попита Алекс, докато го търсеше из хола.
Ако беше слушал предаванията по радиото по-често, щеше да знае, че петъкът е национален празник и да е подготвен за възможността да не раздават храна. Оцеляването на сестрите му зависеше от това, той да разполага с възможно най-много информация.
Джули и Бри си размениха погледи.
- Какво? - обърна се той към Джули. - Да не си го изхвърлила? Или си го разменила за червило? Радиото е мое, не е трябвало въобще да го докосваш!
- Винаги ме обвиняваш за всичко! - проплака Джули. - Мразя те!
Избяга в спалнята и трясна вратата зад себе си.
- Вече ми писна да прави така - просъска Алекс. -И какво, по дяволите, е направила с радиото ми?
- Не е направила нищо - отвърна Бри. - Вината е изцяло моя.
- Не я оправдавай - каза Алекс. - Не ѝ помагаш така.
- Но вината е моя - настоя Бри. - Когато отивате на училище, ме наляга страшна самота. Затова си пускам радиото. Няма значение за какво говорят, просто имам нужда да чувам човешки глас. И понякога заспивам и забравям радиото включено. Батериите се изхабиха миналата седмица. Боях се да ти го съобщя.
Алекс се опита да си спомни дали не му бяха останали резервни батерии. Беше почти сигурен, че ги е разменил всичките.
- Съжалявам - каза Бри. - Как бих могла да ти се реванширам?
„Като оздравееш - помисли си той. - Оздравей, за да можем да избягаме от този ад.“
- Това, че си тук с нас, е повече от достатъчно -отвърна на глас той. - Сега ще отида да се извиня на Джули.
понеделник, 14 ноември
Алекс се срещна с Кевин пред блока в седем сутринта, както правеха всеки понеделник, когато отиваха на пазар за трупове. Все по-трудно намираха ценни неща, но Алекс имаше нужда от всичко, до което успееше да се докопа.
- Предполагам, че скоро ще заминеш - обади се Алекс. - На някое безопасно място.
Кевин сви рамене.
- Не бързам.
- Ти си напълно луд - каза Алекс. - Къде ще отидеш?
- Не съм сигурен. Мама няма да напусне без татко, а има доста неща, които хората искат да извозят от града. Ще отнеме известно време.
- Но когато заминете, няма да отидете в евакуационен център - отбеляза Алекс. - Ще идете на безопасно място.
Кевин изглеждаше по-притеснен, отколкото Алекс някога го беше виждал.
- Попитах татко за теб. И за сестрите ти. Точно след партито на Джули. Той каза, че евакуационните центрове не са толкова зле, че ще бъдете добре там.
- Все пак благодаря - отвърна Алекс. - Не очаквам ти да ни спасяваш.
- На него не му пука - сподели Кевин. - Нито за мама, нито за мен. Ако му пукаше, щеше да ни накара да заминем преди месеци. Така разбираш кой наистина те обича. Този, който те оставя да си отидеш.
петък, 10 ноември
Алекс, Кевин и Джули прекараха пет часа на опашката за храна и се сдобиха с достатъчно ядене за уикенда, евентуално и за понеделник. Алекс отнесе нещата нагоре по стълбите, после взе три от бирите на папи и последната бутилка скоч. Беше пазил бирата на папи възможно най-дълго, но вече нямаше избор. Бе свикнал да не вечеря, Джули също можеше да свикне, ако ѝ се наложеше, но поне за Бри трябваше да има храна.