Харви кимна.
Алекс излезе от магазина и сви зад ъгъла. Не беше хапвал и залък, но все пак изпитваше непреодолимото желание да повърне и след известно време се строполи на земята от ужас и изтощение.
понеделник, 21 ноември
Алекс изповяда греховете си, включително порива да убие човек, на отец Франко в събота и прекара остатъка от деня в пост и молитва. Яде чак след литургията в неделя, а докато се изкачваше по дванайсетте етажа редом до Бри, си представяше етапите от Кръстния път.
До неделя беше съставил план. Единственото, което го беше спирало до момента, беше фалшивата му гордост. А в днешно време гордостта водеше до смърт.
С лекота заблуди всички в понеделник сутрин. Излезе на пазар за трупове с Кевин, никой от двамата нямаше особено желание за разговор. Върна се в апартамента с малкото, което беше събрал. Поздрави Бри, която беше будна, но още лежеше под завивките. Накара Джули да побърза, защото винаги закъсняваха за училище в понеделник. Отиде във „Винсент де Пол“, остави раницата в шкафчето си и напусна, без да каже дума на отец Малруни или на някой от другите учители. Напоследък момчетата идваха и си отиваха и никой не обръщаше внимание на нечие отсъствие.
Взе визитката, която Крие Флин му беше дал преди месеци, и погледна адреса, макар да го бе научил наизуст. Петдесет и втора западна улица, пò на юг, отколкото Алекс беше отивал от месеци насам.
Беше странно да види булевардите с небостъргачи, някога кипящи от живот, полузамрели. Но дори и така бяха по-оживени от неговия квартал, а хората из тях не се мотаеха безцелно. Това бяха важни хора, осъзна той, хора с връзки, хора, чиито семейства са в безопасност. Всичко в тях излъчваше чистота, дори маските им за лица не бяха толкова оцапани. И още имаха плът по телата си, нито един не се беше превърнал в ходещ скелет. Алекс се зачуди какво ли е да не си гладен и мръсен, и изплашен. Макар че ако имаха капка разум, щяха да са уплашени.
Надяваше се хората да не забележат, че не се вписва в обстановката, и да не го изгонят, преди да е успял да се срещне с господин Флин. През целия му живот беше имало определени моменти, в които се бе чувствал различен от околните - в семейството си, защото обичаше училището прекалено много, в училището, защото семейството му беше бедно. Но никога преди не се беше чувствал различен от хората в Ню Йорк. А сега изглеждаше точно такъв в собствените си очи и това го ужасяваше.
Докато вървеше на юг от Сентръл Парк, забеляза, че по улиците нямаше плъхове и трупове. Или хората от тези райони бяха по-здрави, или събирането на трупове - по-редовно. И в двата случая се виждаше, че имаше повече от един Ню Йорк, и явно само този тук имаше значение.
Стискаше визитката на господин Флин като броеница. Дори не можеше да е сигурен, че бащата на Крие още е в Ню Йорк. Но не беше останал никой, към когото можеше да се обърне за помощ. Бри и Джули зависеха от него. Спря за момент пред офис сградата, помоли Христа за сила и милост, после оправи вратовръзката си и влезе вътре.
В иначе празното фоайе стоеше само един охранител.
- Да? - обърна се той към Алекс.
- Дошъл съм да разговарям с Робърт Флин - каза момчето. - От „Данфорт Глобал Иншурънс“. Той е заместник-управител.
- Очаква ли те? - попита охранителят и ръката му се насочи към кобура на пистолета.
- Знае кой съм - отвърна Алекс. - Аз съм приятел на сина му. Нося визитката му.
- Това е доста важно - отбеляза охранителят. - Дай да те претърся.
Алекс се приближи и застана напълно неподвижно, докато охранителят прокарваше ръцете си по него. Поне не беше въоръжен с консерва ананас.
- Добре, предполагам, че няма да го убиеш - каза охранителят. - Дай да проверя. Да, Флин е на шести етаж. Ще го намериш някъде на шестия етаж. Стълбите са ето там.
- Асансьорите не работят ли? - попита Алекс.
- Няма значение. Асансьорите са само за мениджърите. Ти се качи по стълбите.
- Добре - отвърна Алекс.
Приближи се до стълбището и започна да се изкачва. Дотук добре.
Отвори вратата на коридора на шестия етаж, после провери всички врати, докато най-сетне не откри една, на която бе поставена табелка с текст „ДГИ, РОБЪРТ ФЛИН“, изписан ръчно. Почука.
- Влез.
Алекс открехна вратата. Не знаеше какво да очаква, но беше смятал, че ще намери чакалня, пълна с хора, може би дори и секретарка. Вместо това съзря същата запуснатост, която се ширеше из целия град - никакви хора, само кашони, пълни с документи, натрупани по мебелите и пода. Стаята беше топла, може би имаше осемнайсет градуса. Една от вътрешните врати беше отворена и Алекс се приближи към нея.