„Като по филмите - помисли си Алекс. - Перфектното скривалище за печеливш лотариен билет.“
- Ето три пропуска - каза мистър Флин и подаде на Алекс три карти. - Те гарантират изхода от града и квартирата за трима членове на моето семейство. Кандидатствах за тях, когато се случи всичко, но успях да измъкна жената и децата си, преди да ги използвам. Запазих ги, защото сметнах, че някой ден може да се окажат полезни. Този момент настъпи.
Алекс се взря в трите карти, които щяха да откарат него и сестрите му на безопасно място.
Господин Флин претърси няколко документа.
- Хората напускат града на групи, под охрана-обясни той. - Не съм се интересувал къде изпращат семействата сега, защото моето е на сигурно място в Южна Каролина. Но знам, че безопасните градове са на юг, във вътрешността, и разполагат с полиция, медицинско обслужване, храна и училища. Това мога да ти обещая. Следващата група заминава на двайсет и осми ноември, но резервацията трябва да се направи две седмици предварително, така че тази няма да ни свърши работа. Добре, следващата е на дванайсети декември. Кога ти е рожденият ден?
- Двайсет и втори декември - отвърна Алекс.
- Значи, тъкмо ще можеш да се измъкнеш. Лицата на издръжка трябва да са под осемнайсет години. Ще трябва да донесете актовете си за раждане и свидетелство за актуален адрес. - Той измъкна комплект канцеларски материали. - Джули прякор ли е? Ами Алекс?
- Джули е Джули - отговори Алекс. - По паспорт съм Алехандро.
- Добре - каза мистър Флин, докато записваше скорострелно. - Алехандро, Бриана и Джули Моралес според закона вече са лица под моя опека. Ако ти се смръщят за пропуските, дай им това писмо. Аз ще направя резервациите, така че не би трябвало да има проблеми. Ето списък какво можете да вземете със себе си. Не е много, както виждаш, но градът, в който ще ви откарат, би трябвало да е добре запасен.
- Благодаря ви - изрече Алекс, докато вземаше документа от него.
- Групата тръгва от „Порт Ауторити“ в два следобед в понеделник, дванайсети декември - разясни господин Флин. - Бъдете там в единайсет. Може би бащата на Кевин Дейли може да ви откара, нали има камиони. - Той замълча за момент. - Или не, не го питай. Не казвай на никого за пропуските, прекалено са ценни. Не казвай на никого, че напускаш Ню Йорк, до самия ден на заминаването.
Алекс кимна.
- Благодаря ви, господин Флин. Спасявате сестрите ми от смърт.
- И теб също - добави господин Флин. - Не бих могъл да погледна Крие в очите и да му кажа, че съм те оставил да умреш в града. Винаги съм оценявал това, което правеше за Крие. Преди да започне да се съревновава с теб, той си мислеше, че победите идват лесно. Ти го научи колко ценна може да бъде загубата. Според мен той оцелява днес благодарение именно на тези уроци.
- И аз оцелявам благодарение на уроците, които ми даде той - призна Алекс. - Благодаря ви, мистър Флин, за всичко. Ще съм ви задължен завинаги.
- Остани жив. Това би било достатъчна отплата.
четвъртък, 24 ноември
На вечерята по случай Деня на благодарността в „Сейнт Маргарет“ нямаше тиквен пай, но имаше тиквен пудинг със сметана. Бобът несъмнено беше от консерва, но някой беше добавил малко натрошени бадеми, сладките картофи бяха омесени с бонбонки и имаше достатъчно храна за всички. Имаше пунш и дори малко ябълков сок. Какво, като нямаше пуйка?
Само след осемнайсет дни щяха да са в безопасност извън Ню Йорк. От всички тайни, които му се беше наложило да опази през последните шест месеца, тази беше единствената, която го караше да се усмихва. Нямаше значение, че не знаеше къде точно щяха да отидат. Може би във Флорида, може би в Оклахома или Тексас, или на някое напълно различно място. Нямаше да бъде раят, за който бе мечтала Джули, със слънчева светлина и чист въздух. Но щеше да бъде спокойно и щеше да има храна и лекарства, и оттам биха могли да започнат на чисто.
За първи път от месеци Алекс мислеше за бъдещето. Ако беше прекалено голям, за да ходи на училище, щеше да си намери работа. Градовете не можеха да съществуват без работници. Ако можеше да замине за малко, би опитал да открие Карлос или чичо Джими. Ако ли не, щеше да остане като работник, докато Бри и Джули получават необходимите грижи. Не би се изненадал, ако Бри решеше да отиде в манастир след гимназията. Джули сигурно щеше да си намери приятел и да забременее в гимназията, както бе станало с мами.
Алекс довърши тиквения си пудинг и се усмихна. Ако преди седем месеца някой му беше казал, че ще очаква с нетърпение бъдеще, в което малката му сестричка забременява, преди да навърши осемнайсет, а той самият става работник, вместо студент, Алекс би побеснял. Но сега всичко това му звучеше като земен рай.