Выбрать главу

Изглежда, всички жители на Горен Уест Сайд, които не бяха напуснали града, бяха дошли в „Сейнт Маргарет“ този следобед. Малцината останали преподаватели от „Винсент де Пол“ и „Холи Ейнджълс“ седяха на обща маса и се смееха заедно. Харви седеше на друга и се тъпчеше с храна. Алекс вече дори не можеше да го мрази. Животът по изключение бе станал хубав и момчето не чувстваше гняв към никого.

Докато той и сестрите му вървяха към дома, чуха шум по Деветдесета улица.

- Какво е това? - попита Джули и Алекс долови напрежението в гласа ѝ.

Бри изглеждаше объркана.

- Звучи, сякаш някой се забавлява - каза тя. - Чувате ли? Мисля, че се смеят.

Идеята, че някой може наистина да се радва, звучеше толкова неправдоподобно, че страхът в миг напусна и тримата. Отправиха се по посока на звука. Там, на ъгъла на Деветдесета и „Колумб“, дванайсетина мъже играеха хандбал.

Един от тях видя Алекс и сестрите му.

- Идвай - провикна се той. - Трябват ни още играчи.

Алекс посочи към сестрите си.

- Ами те?

- Мажоретки! - отвърна мъжът.

- Може ли? - попита с желание Джули. - О, Алекс, моля те!

Алекс изгледа Джули и Бри. Половината играчи кашляха от замърсения въздух. Бри не би могла да остане навън задълго. Но нито един от тримата не беше имал поводи за забавление от рождения ден на Джули насам.

- Само за няколко минути - обяви Алекс. - Бри, ти ще си публика.

- Дадено - отвърна Бри, но и тя кипеше от вълнение.

Пресякоха улицата и се присъединиха към групата.

- Не е Ден на благодарността без малко спорт-каза един от мъжете.

- Стегнете ce! - обади се друг. - „Акули“ срещу „Гиганти“!

- На нас ни трябва още един човек - провикна се трети. - Ела, хлапе. Ще бъдеш гигант.

И за един славен миг Алекс се почувства точно такъв.

вторник, 29 ноември

Преди ваканцията за Деня на благодарността в академия „Сейнт Винсент де Пол“ бе имало осем дванайсетокласници. Сега бяха останали пет. Алекс реши, че повечето са напуснали с охраняваната група предишния ден.

Джеймс Флахърти беше сред заминалите. Това обезпокои Алекс. Бащата на Джеймс беше доктор и Алекс се надяваше да получи от него още патрони за инхалатора на Бри, когато наличните свършеха.

Но нямаше значение. Бри имаше достатъчно за момента. Тримата скоро щяха да напуснат града и да пристигнат на ново място е доктори, болници и истински лекарства.

Две седмици. Щяха да издържат още толкова. Несъмнено щяха да издържат още две седмици.

15 .

четвъртък, 1 декември

Нямаше представа колко беше часът, когато се събуди - знаеше само, че му беше студено. Беше свикнал да му е студено, но сега беше различно.

Прокара пръсти по масичката, за да напипа фенерчето, и събори пълната с вода чаша, която винаги държеше до дивана си. Но не последва звук от разливаща се вода.

Освети чашата с фенерчето и видя, че нищо не се е разляло от нея. Там имаше само лед, не вода. Стайната печка явно беше останала без газ.

Беше знаел, че това, рано или късно, ще се случи, но беше посветил доста време в молитви да успеят да се изнесат, преди бедата да ги застигне.

- Не можа ли да почакаш две седмици? - попита той.

Явно не. Въпросът беше как щяха да се справят сестрите му, особено Бри.

Позволи на познатото усещане на паника да мине през него, след това започна да разсъждава. Оставаха само дванайсет дни и поне в някои от тях щеше да има ток. Бри можеше да включва електрическото одеяло и електрическата печка. Той и Джули щяха да са на училище, а нямаше причина да допусне, че газта щеше да свърши и там.

А през остатъка от деня, или от това, което минаваше за ден, нямаше да имат проблеми, ако стояха с пуловери, палта, шалове, ръкавици и няколко чифта чорапи. Сградата осигуряваше някаква защита от студа. Алекс не беше сигурен, но предполагаше, че температурата навън не падаше под минус пет градуса през деня, значи, и вътре беше толкова, или малко по-топло.

Нощите щяха да са по-тежки, но тримата все още имаха резервни одеяла. Момичетата спяха в спални чували. И двете бяха толкова слаби, че можеше да се вмъкнат заедно в един чувал, което би им помогнало, защото щяха да се топлят взаимно. Щеше да помогне и на него, тъй като и на него би му било по-топло в спален чувал. Джули нямаше да иска да си даде спалния чувал, но щеше да ѝ се наложи. Астмата не беше заразна.