- Какъв е този звук? - попита Бри тази сутрин. -Звучи, сякаш от небето падат счупени стъкла.
- Чудесно - измърмори Алекс. - Точно това ни трябваше.
Бри се изкиска.
- Звучиш като Джули - отбеляза тя.
- Това да не е лошо? - попита Джули. - Алекс, може ли да погледнем през прозореца и да видим какво се случва?
Алекс веднага се сети за две причини да не го правят. Първата беше, че за да открият прозореца, трябваше да смъкнат от стената някои от пироните, които придържаха одеялата. Втората беше, че самият той не искаше да вижда какво се случва. Щраусите определено знаеха как да се справят с проблемите в живота. Все пак се освободи от увитите около тялото му одеяла и отиде в кухнята да потърси чук. Виждаше дъха си. „Още девет дни - помисли си. - Трябва да оцелеем само още девет дни.“
Джули и Бри се струпаха до прозореца, докато Алекс вдигаше одеялото.
Бри ахна:
- Всичко е бяло.
- По-скоро сиво - поправи я Джули. - Никога преди не бях виждала сив сняг.
Алекс си знаеше, че не трябваше да поглеждат. Западна Осемдесет и осма улица беше покрита със сняг. Беше трудно да определи точно колко се беше натрупал, но момчето предполагаше, че е поне петнайсет сантиметра. А сега валеше суграшица и снегът проблясваше като лед.
- Сигурно е започнало, след като сме се прибрали от училище - каза Джули. - Мислиш ли, че училището ще работи в понеделник.
- Не виждам причина да не отвори - отвърна Алекс и бързо пресметна колко храна имаха вкъщи и за колко дълго щеше да им стигне, ако той и Джули не ходеха на училище. - Нали не извозват учениците с автобус.
- Някога обичах снега - въздъхна Бри. - А сега май той само влошава положението.
Докато се взираше през прозореца, Алекс осъзна, че сестра му беше права. И без това щеше да е достатъчно трудно да заведат Бри пеша до „Порт Ауторити“. Но сега улиците бяха блокирани от сняг и лед, а властите едва ли щяха да ги почистят.
Вгледа се в Бри, или по-точно в очите ѝ, тъй като останалата част от лицето и тялото ѝ беше покрита. Колко ли тежеше? Той безразсъдно се беше претеглил миналата седмица и бе установил, че е станал петдесет килограма. Бри сигурно тежеше около четиресет. Не би могъл да я носи на ръце в продължение на три километра.
Ами ако стъкмеше някаква носилка, която да вдигне с Джули? Погледна към сестричката си, взираща се през прозореца, вкаменена от гледката навън. Съмняваше се да има над трийсет и пет килограма. Тя изглеждаше достатъчно здрава и напоследък изкачваше стълбите по-безпроблемно от него. Но беше опасно да допусне, че тя би могла да носи толкова тежък товар на такова дълго разстояние.
Можеха ли да извлачат Бри на дюшек? Дори и да можеха, дюшекът щеше да се намокри, а за Бри не би било добре да лежи на мокър дюшек при температура под нулата в продължение на три часа или колкото там време щеше да им е необходимо. Освен това, когато дюшекът се навлажнеше, щеше да стане по-тежък и по-труден за дърпане.
Защо Бог им причиняваше това? С какво бяха заслужили подобно наказание?
- Няма значение, че снегът е сив - обади се Бри. -Пак е красиво. Вижте как скрива труповете.
- Страхотно - изпуфтя Джули. - Сега и проклетите плъхове ще освирепеят.
- Не употребявай такива думи - каза автоматично Алекс и противно на волята си, се засмя.
Скромност, напомни си той. Господ не наказваше само него. Ако Алекс се довереше на Иисус и използваше малкото си останали мозъчни клетки, щеше да намери решение. Защото все имаше такова. Просто трябваше да има. Трябваше.
неделя, 4 декември
- Хайде - каза Бри, когато дойде в хола и разтърси спящия Алекс. - Неделя е. Не бива да пропускаме литургията.
- Връщай се в леглото - отвърна Алекс. - Така ще замръзнеш.
- Не ми е толкова студено - заяви Бри. - Пък и в „Сейнт Маргарет“ е топло. Моля те, Алекс. Приготви се, а аз ще събудя Джули.
Алекс с нежелание изпълзя от спалния чувал и се приближи до прозореца. Дръпна одеялото и махна на Бри да дойде при него.
- Виж какво става навън. Сняг върху лед, върху още сняг. Как, по дяволите, си мислиш, че ще стигнем до черквата?
- Ще се справим - заяви Бри. - Няма да ви бавя, обещавам.
- Не. Може би другата неделя, ако снегът изчезне. Но не и днес.
Бри заплака.
- Какво? - попита Алекс, опитвайки се да скрие раздразнението в гласа си. - Само тези седмица. Бог ще разбере.
Бри поклати глава.
- Не е това. Знам, че Иисус ще ни прости, че не отиваме на църква днес. - Тя си пое дълбоко дъх. - Съжалявам. Знам, че всички страдат. Ала се чувствам като в капан. Неделя е единственият ден, в който излизам. Явно Бог се е досетил, че подбудите ми са нечисти. Ще се моля за прошка.