Алекс се върна по стъпките си в снега. Кевин лежеше с лице надолу и първата мисъл на Алекс беше, че приятелят му ще се задуши в снега. Опита се да вдигне клона, но той беше прекалено голям и твърде тежък заради снега и леда. Алекс вдигна глава и видя прясно разкъсаната цепнатина на дървото, от което беше паднал клонът.
- Помощ! - изкрещя Алекс. - Някой да ми помогне!
Но разбира се, никой не го направи. Никой не беше помогнал на Джули, когато тя беше крещяла преди няколко седмици. Ню Йорк беше повече мъртъв, отколкото жив, и малцината останали хора се грижеха единствено за себе си.
Главата на Кевин беше извита и Алекс можеше да види дясното му око, което изглеждаше по-скоро изненадано, отколкото уплашено или мъртво. Алекс свали ръкавиците си и опита да намери пулса на Кевин. После реши, че това е загуба на време - трябваше възможно най-бързо да измъкне Кевин от хватката на клона. Ако не можеше да го вдигне, значи, трябваше да изкопае пролука в снега, през която да издърпа Кевин. Без дори да си сложи обратно ръкавиците, започна да копае в ледения сняг под главата на Кевин и дървесния клон. Кевин не дишаше и Алекс осъзна, че трябваше да измъкне увития около устата му шал. Платът беше затиснат от клона и Алекс го дръпна силно, при което главата на Кевин се изви рязко. Алекс изпищя от ужас и тогава разбра, че единственият му истински приятел беше мъртъв. Ако Кевин беше жив, ако се държеше дори на косъм, щеше да се засмее на това, че е стреснал Алекс така успешно.
Но Алекс продължи да копае. След известно време направи достатъчно голяма пролука, че да измъкне Кевин изпод клона. Сграбчи мишниците на Кевин и задърпа. Беше необходима повече сила, отколкото Алекс смяташе, че има, но в крайна сметка Кевин беше освободен.
Сърцето на Алекс препускаше, но той не знаеше дали е от изтощение, или от вида на проснатото тяло на Кевин. Нямаше значение. Обърна Кевин и го сложи да легне по гръб.
Отново потърси пулс. Долепи ухо до устните на Кевин. Удари гърдите му в слаб опит да имитира оказване на спешна помощ.
- Събуди се! - изкрещя той на Кевин. - Накарай го да се събуди! - изкрещя на Господ.
Очите на Кевин се взираха в небето. Устата му беше полуизвита, почти се усмихваше. Червена кръв се стичаше от носа и устните му. Това червено беше единственият цвят в целия град.
Моля те, Господи - промълви беззвучно Алекс. -Погрижи се за душата му. Той често говореше, без да мисли.
Очите на Кевин се взираха в небесата, а Алекс измъкна часовника му, за да го даде на родителите му. Тогава осъзна, че нямаше идея къде да ги намери. Не знаеше адреса, на който живееше Кевин, не знаеше къде е офисът на „Камиони Дейли“.
Кевин едва ли носеше лична карта, особено наскоро обновена лична карта с актуалния му адрес, но Алекс трябваше да провери. С извинение прерови джобовете на Кевин. Единственото, което откри, беше пистолетът.
Алекс го измъкна. Разпозна го веднага - беше от първия ден, в който бяха отишли на пазар за тела. Колко странно - Кевин го беше носил със себе си през цялото това време, а Алекс така и не бе знаел за това. Знаеше за Кевин повече, отколкото за почти всеки друг човек, но явно не толкова, колкото си бе мислил.
Алекс заопипва врата си, опитвайки се да разкопчае верижката на кръстчето, което винаги носеше. Трепереше толкова силно, че му бяха необходими няколко минути, за да успее. Когато го направи, целуна кръстчето и го постави върху сърцето на Кевин. Тогава затвори очите на приятеля си.
В някой момент родителите на Кевин щяха да започнат да се притесняват за него, осъзна Алекс, докато вървеше към диамантения пръстен. Може би знаеха къде живееше Алекс, може би, но едва ли бяха наясно точно в кой апартамент се бе нанесло семейство Моралес. По-скоро щяха да отидат във „Винсент де Пол“ и да проверят дали Кевин се е появил на училище.
Алекс измъкна диамантения пръстен от ръката на мъртвата жена. Реши да занесе часовника на Кевин на отец Малруни. Свещениците имаха задължението да успокояват близките на починалите. Алекс имаше задължението да опази живота на сестрите си.
С пръстена, пистолета и часовника в джоба си, Алекс се отправи по дългия път обратно към своя квартал. Може би с пръстена и пистолета можеше да уреди превоз за Бри до мястото, откъде щеше да замине охраняваната група. Това би се харесало на Кевин.
вторник, 6 декември
- Имам да ви съобщя изключително тъжна новина - обяви отец Малруни пред шепата момчета, които съставляваха ученическия колектив на академия „Сейнт Винсент де Пол“.