— Можем да я използваме в кухнята — казах на мама. — Или навсякъде, където имаме ток.
— Добра идея — съгласи се тя. — Можем да я сложим в слънчевата стая и да спестим малко дърва.
Разбира се, когато най-много чакаш да дойде токът, той не идва. Не ни беше навестявал от онези приказни четири часа преди няколко дни.
Мама и аз проведохме дълга дискусия за причините, породили Първата световна война, така че да се почувства, все едно сме свършили нещо полезно. Тази война ми се струва много глупава, но в крайна сметка на мен всички войни ми се струват такива, като се има предвид как приключват накрая нещата.
Мама тъкмо довършваше разказа си как руското кралско семейство било избито, но някои смятали, че Анастасия е жива, когато Мат и Джон се прибраха. Донесоха същите четири торби, но във всяка от тях имаше повече храна. Знаех, че трябва да се чувствам зле за това, но честно казано, не можех.
Ако мама беше забелязала допълнителните две консерви във всяка торба, не го сподели. Вместо това попита как са пътищата.
— Много по-добре от предната седмица — отвърна Мат. — Почти няма лед.
— Карахме колелата през целия път — добави Джон. — Обзалагам се, че няма да имаме никакви проблеми да стигнем до реката.
— Добре — съгласи се мама. — Можете да тръгнете утре сутринта след закуска. Но ми обещайте, че няма да пътувате по тъмно и ще се върнете до петък.
— Събота — настоя по-големият ми брат. — В такъв случай ще разполагаме с три дни, ако риболовът потръгне. Ще си тръгнем рано сутринта в събота.
— Събота да е тогава — съгласи се мама. — Но ако няма никаква риба или някой от вас не се чувства добре, не искам никакви геройства. Също така не желая да пътувате отделно. Тръгне ли единият, тръгва и другият. Всичко ясно ли е?
— Ясно е — кимна Мат, но в същото време се хилеше. Джон едва се сдържаше, изглеждаше толкова развълнуван.
Не ги виня. Ако аз бях на тяхно място и трябваше да отсъствам цели пет дни, вече щях да правя тройни аксели в трапезарията.
3 .
9 май
Мама накара Мат и Джон да изядат по една допълнителна консерва със спанак за закуска, след което им помогнахме да натоварят колелата си.
Мат си спомни за сгъваемата количка за покупки в мазето на госпожа Несбит и прибяга до там, за да я донесе. Прикрепи я за задницата на велосипеда си, за да придържа рибарското оборудване и спалните чували. Двамата ми братя бяха взели раници, които мама беше напълнила с храна и дъждовна вода.
— Ще се върнем с чували, пълни с карагьоз — обеща ни Мат. — Всичко ще се оправи, когато си дойдем с храна.
— Носете маските си — нареди мама. — Преварявайте водата си за пиене. Мат, трябва да си изключително внимателен.
— Ще внимаваме и двамата, обещавам — отвърна по-големият ми брат. Той и Джон целунаха мама, след което Мат се наведе и целуна и мен за „довиждане“.
Не ми хареса как изглеждаше всичко това. Все едно се сбогувахме завинаги.
Повървяхме малко с тях, а после ги гледахме, докато се спускаха надолу по Хауъл Бридж Роуд. Въздухът е толкова лош, че не се вижда много надалеч, но съм сигурна, че братята ми са махнали маските си след около километър.
Четях „Ромео и Жулиета“ (майка ми се сети, че я има в учебната програма), а мама се трудеше над една от незаконните си кръстословици, когато токът дойде. Двете скочихме като попарени. Поставихме всички тенджери и тигани в съдомиялната, както и препарат и дъждовна вода и се надявахме електричеството да е с нас достатъчно дълго, за да ги измие.
— Мислех си — започна мама, което винаги означаваше „Още работа за Миранда“, — че ако намерим още няколко електрически печки, можем да сложим една в кухнята и една в трапезарията.
— Там са дървата за горене — напомних ѝ аз. — Защо ни е да се храним там?
— Няма да го правим — отвърна мама. — Но ако преместим дървата в килера и намерим печки за кухнята и трапезарията, тогава Мат и Джон могат да си делят едната стая, а ние двете — другата. И двете помещения имат прозорци, които гледат към слънчевата стая още от времето, когато е била задна веранда, така че ще могат да се отопляват донякъде от печката на дърва. След като се намираме между нея, между електрическите печки и в спалните ни чували, ще ни с достатъчно топло.
— Някой ще трябва да проверява през нощта дали печката гори — напомних ѝ аз, — Може би трябва да сложим един матрак в слънчевата стая и да се редуваме да спим там. — Представих си как спя сама в кухнята. Дори идеята да прекарвам нощите сама в слънчевата стая и да се събуждам на всеки час, за да слагам дърва в печката, ми звучеше като разходка в Рая.