— Наистина ли смяташ, че ще донесат толкова много? — попитах аз.
Във фантазиите си, когато си позволявах да имам такива, си представях карагьоз с бяло вино, пълнени печени картофи и сотиран зелен фасул. Със салата за предястие и шоколадов мус за десерт. И мелба.
— Да се надяваме — отвърна мама. — Не ми се ще да си мисля, че ще мръзнат толкова дълго време и няма да хванат нищо.
— Освен настинка — изрекох и осъзнах, че мама би оценила шегата преди година, но не и сега.
Преди година. На 18 май щеше да стане една година, откакто астероидът удари Луната. На 12 май миналата година нямах никаква представа, че животът ми — че животът на всички — е на път да се промени. Преди една година най-големият ми проблем… Всъщност преди една година нямах никакви проблеми. Може би съм си мислела, че имам, но не е било така.
— Според мен мазето е най-доброто място — заяви мама. — Ще е достатъчно студено, поне докато осолим рибата.
Не обичам мазета. Не харесвам нашето, нито това на госпожа Несбит. Мои приятели имаха мазета, които бяха преустроени в семейни стаи или използвани за складове, но ние си имаме старомодно мръсно мазе. През лятото в него растат гъби, но мама се страхува, че са отровни, затова не ядем от тях.
Гъби. Добавих и тях към въображаемата ми вечеря, в която основното ястие е карагьозът. Все още замаяна от мисълта, добавих и шоколадова торта с фъстъчено масло.
Мама взе най-голямото ни фенерче и отвори вратата на мазето. Последвах я, за да докажа колко добра дъщеря съм. След случилото се вчера все още имаше нужда от убеждаване, че наистина е така.
— О, не — каза тя, когато освети пода с фенерчето.
Нe че можеше да се види нещо. Отражението на светлината се върна към нас. Мазето беше наводнено.
— Май трябва да измислим друго място за карагьоза — заявих аз, като продължавах да смятам, че няма да има достатъчно риба, че да се притесняваме къде ще я складираме. — Какво ще кажеш за гаража?
— Не карагьозът е проблемът — каза мама, като безуспешно се опита да ме заблуди, при положение че само преди трийсет секунди точно той беше проблемът. Трябва да почистим мазето. Не можем да го оставим наводнено.
— Предполагам, че помпата за мръсната вода е спряла да работи — рекох аз. — Заради всичкия този топящ се сняг, дъждове и липсата на ток. Защо да не оставим мазето наводнено? Поне докато Мат и Джон се върнат у дома?
— Не мислиш ли, че вече сториха достатъчно за нас? — попита мама.
В интерес на истината, не мислех така. Лично според мен двамата се бяха отправили на едно чудесно приключение, далеч от дома, далеч от мама, от слънчевата стая и от могилите с трупове.
— Виж — започнах аз, като се опитвах да звуча улегнала и разумна, а не като мрънкащо бебе, — водата е прекалено много за нас двете да я махнем.
— Ще използваме кофите, които намери — каза мама, според която нямаше проблем да се претърсват чуждите къщи, що се отнасяше до кофи и кръстословици. Тя направи няколко крачки надолу, след което се обърна към мен и каза: — Донеси сгъваемия метър. Намира се в шкафа с инструментите в кухнята.
Намерих го и ѝ го занесох. Мама слезе по останалите стъпала и заби метъра във водата.
— Петнайсет сантиметра — каза тя. — Водата е дълбока петнайсет сантиметра.
— Не можем да я махнем всичката само двете — повторих аз.
— Защо не? — учуди се мама. — Да не би да имаш по-важна работа?
Внезапно „Ромео и Жулиета“ ми се стори много интересна книга.
— Ще донеса кофите — отвърнах, — но все още не ми е ясно как ще се справим.
— На мен също — призна си майка ми. — Донеси всички кофи и онази тенджера, в която правехме супа. А, вземи и мопа. Вероятно ще ни потрябва.
— Какво ще кажеш да донеса и ботуши?
— Задължително — съгласи се мама. — И още едно фенерче, което да оставим на стъпалата.
Претърсих къщата за съдове, в които можехме да пълним вода, и за дрехи, които да ни пазят от нея.
— Правила съм това и преди — заяви мама, когато се върнах при нея с всичко, което открих. — Веднъж, когато помпата за мръсната вода беше отказала, и веднъж, когато протече бойлерът. Малко повече вода никого не е наранила, но не е добра идея да оставяме мазето в това състояние.
— Как ще изпразваме кофите? — попитах аз.
Мама се спря за момент.
— Ще ни отнеме цяла вечност, нали? — потърси съгласието ми тя. — Аз ще пълня кофите, а ти ще ги изливаш навън. Виж какво ще ти кажа. Отвори прозореца в кухнята, махни капака и изхвърляй водата през него. Не е най-добрият начин, но ще ни спести време.