— Сил е чудесна — каза Джон. — Тя изчисти рибата. — Брат ми се наведе и погали Хортън, който беше единственото щастливо същество в стаята. Вероятно миризмата на риба, която се носеше от Джон, беше една от причините за това.
— Много мило от твоя страна, Сил — похвали я мама. — Съмнява ме Миранда да е изгаряла от желание да чисти риба.
Даже не се бях сетила, че се налага да го правя.
— Мазето е наводнено — подхванах аз. — Двете с мама се опитахме да го подсушим вчера, но работата беше прекалено много за нас.
Никой не изглеждаше заинтересуван от това.
— Смятам да взема матрака от дивана — заяви Мат. — Ще го преместя в моята стая за Сил и мен. С малко разместване на мебелите, ще се побере на пода.
— Намерих една електрическа печка — съобщих аз. — Можете да я оставите включена и когато дойде токът, стаята ще се стопли.
— Това ще е страхотно — съгласи се Мат. — Благодаря ти, Миранда.
— Преместихме дървата в килера — споделих аз. — Мислехме да използваме трапезарията и кухнята като спални. Може би така ще ви е по-добре.
— Не, ще имаме повече лично пространство в моята стая — настоя Мат.
Мама приличаше на вулкан, който всеки момент предстоеше да избухне.
— Изричането на няколко думи не ви прави женени — каза тя.
— Разбира се, че ни прави — отвърна по-големият ми брат. — Точно това са били клетвите винаги — просто няколко думи. Вярно, аз и Сил не разполагахме със свещеник, шаферки и ориз, но това не ни прави по-малко женени. Не и в този свят, мамо. В него никой няма шаферки.
— В понеделник може да отидат в кметството, мамо — каза Джон. — Кметът може да ги ожени, ако е там.
— Джон, не се меси в това — сопна се майка ни. — Както и ти, Миранда.
Малко е трудно човек да стои настрана от тези неща, когато всички се намираме в една и съща стая.
— Хайде, Джон, да приготвим стаята на Мат — казах аз.
— Да не си мръднала от тук! — скара ми се мама. — Мат, ти и Джон ще спите в трапезарията. Миранда, Сил и аз ще си делим слънчевата стая.
— Не — възрази по-големият ми брат. — Сил не е някоя улична котка, която съм намерил на пътя. Ние се оженихме и смятаме да сме женени до края на дните ни. Приеми го или ще си тръгнем.
Спомних си как избягах преди два дни, колко лесно е да се изгуби човек завинаги, колко лесно е да свърши като поредното мъртво тяло върху могилата от трупове.
— Не си тръгвай — казах аз. — Мама не желае да си тръгваш. Знаеш това, Мат.
Майка ни вдиша дълбоко, все едно натикваше лавата обратно в тялото си.
— Сил — започна тя, — моля те да разбереш, че проблемът не е в теб. Сигурна съм, че си много мило момиче. Ако Мат те беше довел в дома ми при други обстоятелства, при нормални обстоятелства, щях да съм изключително щастлива.
— Обстоятелствата са напълно нормални — заяви по-големият ми брат. — Вече цяла година са такива. Мамо, Сил е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Чувствам се жив. Даже не знам дали няма да съм умрял след шест месеца. Колкото и време да ми остава, смятам да го прекарам с нея.
— Какво ще кажеш ти, Сил? — попита мама. — Изпитваш ли същото?
Момичето я погледна право в очите.
— Нямам нищо — каза то. — Семейството ми го няма. Всичко, което смятах за важно, го няма. Мат казва, че ме обича. Как мога да не обичам някого, който ми казва, че ме обича?
Спомних си за мъжа, с който е била Сил. Зачудих се дали и той ѝ е казал, че я обича, и дали тя го е обичала, защото той ѝ е казал така.
— Няма да си мъртъв след шест месеца — каза мама на Мат. — Никой от нас няма да е. Очевидно е, че не мога да се преструвам, че съм щастлива от всичко това. Отдавна спрях да очаквам от вас да ми вярвате. Не искам Мат да си отива и не искам да ме заплашва, че ще го стори всеки път когато се скараме. Ние сме семейство. — Мама млъкна за миг. — Сега семейството ни се увеличи с още един член. Лично аз предпочитах шаферки и ориз и предупреждение, но нещата невинаги са такива, каквито ги искаме. Тази вечер ще ядем риба и ще отворим кутията с оризов пилаф, която Миранда намери. И зелен фасул. Истинско сватбено угощение.