Наистина е дъжд.
Не зная какво всъщност означава да вали. Миналото лято и есента беше налегнала истинска суша. Преживяхме ужасна снежна буря през декември и после още една по-късно, но беше прекалено студено и сухо за дъжд.
Може би трябваше да събудя всички. Може би никога вече няма да завали. Но имам толкова малко възможности да остана сама. Слънчевата стая е единственото място в къщата, където разполагаме с топлина благодарение на дървата, които Мат и Джон нацепиха през лятото и есента. Всички сме заедно в това помещение, ден и нощ.
Знам, че трябва да бъда благодарна, че разполагаме с топло местенце, в което да живеем. Има доста неща, за които трябва да бъда благодарна. Вече от месец насам получаваме седмични хранителни доставки и мама ни позволява да ядем по два пъти на ден. Все още съм гладна, но не и както преди. Мат възвърна силите си, които изгуби по време на грипа, и ми се струва, че Джон е пораснал малко. Мама отново се е превърнала в мама. Настоява да чистим къщата всеки ден и да се преструваме, че пишем домашните си. Слуша радио всяка вечер, така че имаме някаква представа какво се случва на другите места. Места, които никога няма да видя.
Нe съм писала в дневника си от цял месец. Преди пишех постоянно. Спрях, защото чувствах, че макар положението да беше станало по-добро, никога нищо нямаше да се промени.
Само че сега вали.
Нещо се промени.
И аз пиша отново.
26 април
Не казах на никого, че предната нощ валя. Когато си делиш стая с трима души и котка, всичко, което можеш да запазиш в тайна, е добре дошло.
Тази сутрин си помислих, че може би съм сънувала дъжда, също както бях сънувала как бебето Рейчъл се превръща в мен, а аз се превръщам в госпожа Несбит (мъртвата госпожа Несбит при това), но съм напълно убедена, че валя. Отидох да изхвърля нощното гърне и ми се стори, че снегът се е разтопил още повече.
Никога не съм си представяла, че ще милея за кал и киша. Но също така не бих повярвала, че ще съм отговорна за изхвърлянето на нощно гърне.
Зачудих се дали вали на мястото, където се намират татко, Лиза и бебето. Предпочитах да си мисля за подобни неща, отколкото по въпроса дали са живи, или не.
Понякога се питам от какво бих се лишила, за да видя отново баща ми или поне да разбера как е той. Бих ли се отказала от едно дневно хранене до края на живота си? Бих ли се отказала от електричеството? Бих ли се отказала от дома си?
Нямаше никакво значение. В един момент двете хранения на ден щяха да се превърнат в едно, токът щеше да изчезне напълно и ако искахме да оцелеем, щеше да се наложи да напуснем къщата си.
Когато това се случеше, знаех, че никога повече няма да видя татко, Лиза или бебето Рейчъл, което може би дори не съществува. Нямаше да го видя, защото тръгнехме ли си от тук, той нямаше как да ни открие, както и ние нямаше как да го сторим; не можехме да намерим и някой от приятелите ни, които напуснаха, защото се надяваха някъде другаде положението да е по-добро.
Все пак останахме. Казвах си, че минахме през най-лошото и можем да се справим с онова, което щеше да последва. Мама постоянно повтаря, че докато сме живи, надеждата също е жива.
Така ми се иска да знаех дали и татко е жив.
27 април
Отново вали.
Този път валя силно през по-голямата част от следобеда.
Всички бяхме толкова развълнувани, че човек можеше да си помисли, че вали храна, слънчева светлина и глухарчета. Дори Хортън се опита да излезе навън, когато отидохме при предната врата, за да видим дъжда. Джон го избута навътре.
— Трябва да донесем кофи — каза мама. — Тенджери. Тигани. Всичко, което може да задържи дъждовната вода.
Обходихме къщата светкавично, за да потърсим подобни съдове. Станахме вир-вода, докато ги нареждахме навън и никой от тях не се напълни чак толкова много. Когато обаче прехвърлихме водата в няколко тенджери, тя изглеждаше доста по-внушително.
Мислите ли, че ще вали отново? — попита Джон, когато се изсушихме и простряхме хавлиите на простора в слънчевата стая.
— Преди две вечери пак валя — съобщих аз.
Всички се ококориха насреща ми. Не можех да разбера дали това беше нещо добро, или не.
— Шумът ме събуди — признах си.
— Трябваше да ни кажеш — рече мама. — Можехме да оставим тенджери навън.