За момент изпитах съжаление към по-големия ми брат. В един нормален свят нямаше да му се налага да остави съпругата си, за да ходи да лови риба с братчето си. Само че в един нормален свят нямаше да се врече във вярност на непознато момиче, ден след като я е срещнал. Поне така мисля аз.
— Тръгваме утре сутринта — заяви Мат. — Ще се върнем в петък. След това аз и Сил никога вече няма да се разделяме. Ясно ли е?
— Не чувам някой да предлага нещо друго — отвърна мама. Този път Сил не посмя да се засмее.
Значи, утре братята ми щяха да отпътуват отново. Кой знае? Този път може да се върнат със съпруга за Джон.
16 май
Аз и Сил тръгнахме на лов по къщите веднага след закуска. Предполагам, че се радваше да бъде далеч от мама. Поне аз бях.
— Мат ми каза, че си водиш дневник — каза Сил, докато карахме колелата си надолу по пътя.
— Аха — отвърнах аз. — Само за мен. Никой друг не го е чел.
— Знам — каза тя. — Малко ми е странно, че някой пише за мен.
— Никога ли не си си водила дневник? — попитах аз.
— Само веднъж, докато още бях на училище. Но просто си измислях разни неща.
— Защо? Не искаше хората да разбират какво ти се случва в действителност ли?
— Нищо не се случваше — отвърна Сил. — Никога нищо не се случва. Освен това имах чувството, че ако запиша на хартия мислите си, те вече няма да бъдат само мои.
Никога не се бях замисляла над това, а и не ми се искаше да го правя. Мама, Джон и Мат уважаваха личното ми пространство, или поне що се отнасяше до дневниците ми. Друго лично пространство просто не ни остана. Чувствах се странно да си деля слънчевата стая с Джон, но не и с Мат. Без него ми се струваше някак си празна.
— Не мога да се нарадвам на косата ти — признах си аз. — Колко е дълга. Колко е красива.
— Косата е преимущество — отвърна Сил. — Трябва да си пуснеш и ти.
— Може би някой ден. — Някой ден, когато водата нямаше да е сива.
За известно време карахме колелата в мълчание. Очаквах Сил да ме обсипе с въпроси, както Джон ми сподели, че прави. Явно не бях толкова интересна, колкото бейзбола.
Нямаше значение. Когато започнахме да претърсваме къщите, видях колко е добра спътницата ми в някои неща. По настояване на мама минавахме всяка от сградите заедно, но благодарение на Сил не си губехме времето. Претърсихме дванайсет къщи, от мазето до тавана, сантиметър по сантиметър, включително гаражите и пристройките към тях. Не открихме кой знае какво, както и не празнувахме при всяко откритие. Не запявахме на всяко полуизползвано руло с тоалетна хартия.
Намерихме две електрически печки и всяка от нас взе по една към вкъщи. Ако токът някога се появеше отново, щяхме да успеем да стоплим кухнята и трапезарията.
Когато се прибрахме, се качих в стаята ми и скрих всичките си дневници в задната част на моя килер. В тях се намираха моите мисли и исках това да си остане така.
17 май
Щеше ми се Сил да не беше споменавала дневниците ми. Не мога да виня Мат, че и е споделил, но наистина ми се искаше да не го беше правил.
Пиша това в кухнята, като използвам една от светещите химикалки, които Джон ми намери. Мама спи в слънчевата стая, но така или иначе, тя никога не ме е притеснявала. Писала съм в дневника си месеци наред, а семейството ми се е намирало в същото помещение. Знам, че Сил е в стаята на Мат и вероятно спи, но се чувствам така, все едно някой наднича над рамото ми.
Миналото лято, по време на пътуването си на запад, ни посетиха татко и Лиза. С шестима ни у дома се чувствах доста по-уединено, отколкото само с нас трите.
Нямам какво друго да напиша, освен че тези дневници са мои и предназначени само за моите очи.
18 май
Днес е първата годишнина от сблъсъка на астероида с Луната.
Преди една година бях на шестнайсет, второкурсничка в гимназията. Мат беше първи курс в „Корнел“, а Джон в средното училище. Татко и Лиза ме помолиха да стана кръстница на още нероденото им тогава бебе. Мама работеше върху книгата си.
Знам, че постигнах много през изминалата година, но тази сутрин се събудих с мисълта за всичко, което бях изгубила. Не, така не е правилно. Не всичко, а всички. Вече нищо няма значение. След известно време свикваш със студа, с глада и с живота на тъмно.
Не можеш да свикнеш обаче да губиш близките си. Или ако това е възможно, не искам да го изпитвам. Толкова много хора, хора, които обичах, изчезнаха от живота ми миналата година. Някои от тях умряха, а други се преместиха. Почти няма значение кое от двете е. Тези, които ги няма, ги няма.