Лежах си на матрака в слънчевата стая, мислех си, че днес е първата годишнина и че трябва да споделя този факт с мама. Знам коя дата сме заради дневника ми, макар календарите да изчезнаха с всичко останало през изминалата година. Някак си свързах годишнината с могилата от мъртви тела — тя е от онези неща, които пазиш само за себе си.
Единственото, което ми донесе изминалата година, беше снаха. Тази сутрин на закуска (поделихме си една консерва със сладки картофи, а не закуската, която имах преди една година) Сил повдигна темата.
— Днес е първата годишнина — каза тя.
— На кое? — попита мама. — Оу, мина една седмица, откакто ти и Мат се врекохте един на друг. Той ще се върне утре и тогава можете да празнувате.
— Не, мамо — намесих се аз. — Днес е първата годишнина от онова събитие. Случи се точно преди една година.
— Само година ли е изтекла? — учуди се мама. — Как минава времето, когато се забавлява човек.
— Осемнайсети май — каза Сил. — Откакто съм тук, следя дните. Чувствам, че трябва да направя нещо важно на този ден.
— В какъв смисъл важно? — попита аз. — Преди една седмица се омъжи. Трудно е да направиш нещо по-важно от това.
— Нещо по-мащабно — отвърна Сил. — Може би жертвоприношение на богинята на Луната.
— Не и първородния ми син — каза мама. — Не е на разположение.
Сил се разсмя.
— Нямам намерение да пожертвам Мат — отвърна тя. — Но трябва да има нещо, от което можем да се откажем. Нещо, което е значително и което Диана ще приеме.
— Диана е богинята на лова — каза мама. Винаги ме е изумявала, че знае подобни неща.
— Също така е богиня и на Луната — допълни Сил и доказа, че притежава също толкова безполезна информация, колкото и майка ми. — Аполон, богът на Слънцето, е неин брат.
— Може би на него трябва да предложим жертвоприношение — казах аз. — Нуждаем се от слънчева светлина много повече, отколкото от лунна.
Сил поклати глава.
— Всичко започна с Луната — обясни тя. — Трябва да започнем от нея.
Огледах се наоколо в слънчевата стая. Хортън спеше до печката на дърва. През последните две седмици беше изтънял още повече, но нямах абсолютно никакво намерение да го предлагам на никоя богиня.
— Може би колекцията от бейзболни картички на Джон? — вметнах аз. — Диана може да хареса младия Мики Мантъл[5].
— Не — възрази Сил. — Жертвоприношението трябва да бъде направено от нас. Ние сме слугините на Диана.
— Добре де — съгласих се. — Ще дадем на богинята малко риба.
— Не — възпротиви се мама. — Нуждаем се от тази риба. Диана може сама да си намери храна.
Сил ни изгледа.
— Какво цените най-много? — попита тя.
— Децата ми — отговори мама. — След тях дома ни. А те са недостъпни за Диана, Аполон или кой да е друг бог.
— Дневниците ми — предложих аз.
— Не — каза мама. — Те също са неприкосновени.
Имах смесени чувства за всичко това. Госпожа Несбит изгори всичките си писма, преди да умре. Не че самата аз планирам да умра в близкото бъдеще, но ако изгоря дневниците си, няма да се тревожа, че Сил ще ги прочете.
— Нямам нищо против — казах аз.
— Аз обаче имам — отсече мама. — Твоите дневници са единственият запис за съществуването на това семейство. Те са единствената ни връзка между миналото и бъдещето. Няма да ти позволя да ги унищожиш. Не и при такива обстоятелства.
— Не притежавам нищо друго — отвърнах аз и осъзнах колко жалък е животът ми, щом не притежавах нищичко, което да си струва да принеса в жертва на богиня, която само преди десет минути не знаех, че съществува. — О, имам някои купи от времето, когато се пързалях. Може би на Диана ще ѝ харесат.
— Само една купа — нареди мама. — Онази за третото място. Грозната.
Прибягах нагоре по стълбите към моята стая и намерих споменатия трофей. Взех го в ръце и се сетих за състезанието, на което го спечелих. Тогава паднах два пъти. Ако бях паднала само веднъж, можеше да взема второ място, но момичето, което спечели, беше наистина добро и просто нямаше как да стана първа.
Бях на десет тогава. Мама и татко бяха там и даже татко, който обичаше да окуражава трима ни в спортовете, с които се занимавахме, можеше да види разликата между мен и момичето, което спечели. На път за вкъщи, вместо да ми говори как трябва да тренирам повече и по-сериозно, ми каза, че се гордее с мен, как на два пъти съм се изправила след паданията и съм продължила да се пързалям за медала.
Държах купата и си спомнях какъв беше животът, докато мама и татко все още бяха женени, как тогава си мислех, че най-лошото нещо, което може да се случи, е да падна по време на състезание. Бях толкова млада, толкова глупава и разстроена, че двете падания ми бяха коствали среброто.