— С банда ли беше, когато срещна Мат? — попитах аз.
— Не, бях с един друг човек — отвърна Сил. — Отделихме се от останалите, защото искаше да пробва да лови риба в река Делауеър. Както и да е, това, за което искам да ти разкажа, се случи миналото лято. Бяхме в Южна Каролина, или поне така мисля. Бяхме шестима и видяхме някакъв мъж да лежи отстрани на пътя. Веднага си личеше, че кракът му е счупен. Човекът пищеше от болка.
— Направихте ли нещо? — попитах аз.
— Нямаше какво да сторим — обясни Сил. — Дори някой да успееше да намести крака му, как щяхме да го носим? Щом не можеш да се движиш с бандата, биваш зарязван. Хора умират през цялото време и когато го правят, го правят в мълчание или стенейки. Този мъж вероятно беше счупил крака си точно преди да го намерим. Щеше да лежи отстрани на пътя дни наред, докато накрая не умреше. Самият той го знаеше. Всички го знаехме. В един момент щеше да припадне от изтощение, но дотогава щеше да пищи, защото изпитваше ужасна болка и защото беше наясно, че ще умре.
— И вие го оставихте там? — учудих се аз.
— Единият от мъжете, с които бях, каза, че трябва да го избавим от мъките му — обясни Сил. — Навярно някой наистина го е сторил. Не стояхме прекалено дълго, за да разберем.
— Разказвала ли си тази история на Мат? — попитах аз.
— Не — отвърна съпругата на брат ми. — Не се бях сещала за нея от месеци. Начинът, по който беше паднало колелото ти, ме накара да се сетя за нея. Единият от мъжете, с които бях, взе колелото на мъжа и изчезна напред. Ако имаш велосипед, не се движиш с хората, които вървят.
— Мен щяха ли да ме изоставят? — попитах аз. — Имам предвид, след подобно падане като моето. След като не мога да поддържам същото темпо като останалите?
— О, естествено — отвърна Сил. — Със сигурност. Но за ден-два щеше да си намериш друга група. Постоянно има банди, с които да се движиш.
Намразих историята за мъжа със счупения крак, но някак си ми хареса идеята за всички тези групи, които скитат заедно. Когато живееш в една и съща стая с трима души от месеци насам, новите лица ти се струват много привлекателни.
Повървяхме в мълчание за известно време и аз започнах да фантазирам, че съм заедно с група от красиви мъже. В този момент се радвах, че на лицето ми винаги имаше сив слой, иначе Сил можеше да забележи, че бях почнала сериозно да се изчервявам.
Мама не беше много щастлива да ме види в това състояние, но намери малко кислородна вода и почисти раните на дланите и коленете ми. Изведнъж отново бях на шест години, паднала от колелото си.
Мама се зарадва много на книгите, а Сил на дънките. Джон не каза нищо за ароматизатора. Може би океанският бриз не беше любимият му.
28 май
Това беше най-лошата нощ от доста време насам.
От две седмици сънувам кошмари. Започнаха, когато се изгубих през онзи ден. Ужасни кошмари за могилата от трупове. В някои от тях ние бяхме част от нея, а в други бяхме двете с мама и в един момент тя изчезваше. Поглеждах към огромната купчина и знаех, че трябва да се изкатеря по нея, за да я намеря.
На два пъти сънувах, че съм в къщата на госпожа Несбит, след като почина, и търся разни неща в нея. Обръщам се и тя е там. И двата пъти се събуждах с мисълта, че съседката ни е жива, и трябваше да си напомням, че е мъртва, че точно аз претърсих къщата ѝ, докато мъртвото ѝ тяло беше в леглото, и смятах това за напълно нормално.
Един от кошмарите ми толкова много приличаше на филм на ужасите, че чак ми стана смешно. Госпожа Несбит и аз играехме тенис (което си е доста забавна мисъл, предвид обстоятелствата), погледнах към пейките и установих, че всички зрители са мъртви. Не познавах никого от тях. Приличаха на фантоми.
Не знаех дали бях в лошо настроение заради кошмарите, или имах кошмари, защото бях в лошо настроение. Вероятно и двете. Не спях добре в последно време и това също си оказваше влияние.
Миналата нощ беше най-лоша от всички — имах кошмар след кошмар. В един момент си помислих, че никога няма да се събудя. Чувствах се така, все едно един сън минаваше направо в следващия. Претърсвах нечия къща и когато отворих вратата на килера, от там изпадаха купища трупове. В следващия кошмар отново се намирах в същата къща, но отворих друга врата и всички мъртъвци зад нея бяха хора, които познавах. Видях мама да стои в един люлеещ се стол. Тя ми каза: „Не ме гледай така, все едно съм умряла“, само дето тя наистина беше умряла.
И тогава дойде най-лошият сън — може би най-ужасният в целия ми живот. Вървях към училище и всичко беше нормално, като едно време. Слънцето грееше и аз бях толкова щастлива, че го виждам отново. Не можех да разбера дали всичко се беше оправило, или просто никое от лошите неща не се беше случило. Нямаше значение. Слънцето грееше, а аз отивах на училище. Колкото повече се доближавах до града, толкова повече хора виждах по пътя си. Всички бяха щастливи, защото слънцето се беше завърнало отново. Всички празнувахме, защото то си беше на мястото.