В този момент някой изпищя. Погледнах към земята и там стоеше някакъв мъж с изкълчен по ужасен начин крак. Веднага разбрах, че това е човекът със счупения крак от историята на съпругата на брат ми. Тогава ми се стори, че вече не сънувам, защото си казах: „О, това е мъжът, за който ми разказа Сил“. Тогава този човек се превърна в татко и сънят стана кошмар. Въпреки това осъзнах, че мъжът не може да е някой, когото познавам, и си казах: „Все пак това няма да е поредният кошмар“.
Чувствах се така, все едно съм будна и всичко се случва наистина.
Всички, които вървяха наоколо, се спряха и някои се върнаха обратно. Бяхме десет, може би дори петнайсет. Заобиколихме човека, който още пищеше. Някой каза:
— Хайде вече да млъкваш — и го срита в крака.
Другите хора също започнаха да го ритат, както и — това е най-отвратителната част — самата аз. Помислих си: „Ако не се присъединя към тях, ще започнат да ритат мен“. Част от мен се забавляваше, чувствах се добре, защото този мъж, който символизираше всичко лошо, случило се през изминалата година, лежеше на земята безпомощен.
Колкото повече го ритахме, толкова повече пищеше човекът и толкова повече се разгорещявах.
В съня си помислих: „Нещата ще се обърнат и аз ще се окажа на мястото на мъжа“, но това не се случи. Сигурно се бях събудила преди това. Цялата треперех, когато станах. Цялото тяло ме болеше от падането, но честно казано, кракът ми беше най-зле, все едно някой ме беше ритал.
Преди време сънувах бебето Рейчъл. Смятах онези сънища за плашещи.
За първи път в живота си се надявах да няма бебе Рейчъл. Не знам какво се е случило с татко и Лиза и дали бебето въобще се е появило. Толкова е трудно да се роди подобно малко същество при настоящите обстоятелства. Може би Лиза беше пометнала или беше родила мъртво бебе. Колкото и ужасно да звучеше всичко това, навярно беше за добро.
Излязох на пръсти от слънчевата стая, минах през кухнята и отидох в банята. Миришеше на риба и на подлоги, и на ароматизатор с аромат на океански бриз. Свих се на студения под и започнах да се поклащам напред-назад. Тялото започна да ме боли още повече, но заслужавах подобно наказание заради мислите, които ме споходиха.
Мразя сънищата си. Мразя Мат за това, че доведе Сил в семейството, и мразя Сил, че ми прехвърли кошмарите си.
Мразя света, в който живеем.
ЮНИ
8 .
1 юни
Някой позвъни на вратата.
Мама и аз замръзнахме при този звук. Сил беше горе и спеше. Мат и Джон цепеха дърва.
Позвъни се отново.
Мама ми направи знак да бъда тиха.
— Лора? Лора? Там ли си? Аз съм, Лиза!
— О, боже мой! Лиза? — Мама хукна към задната врата и я отвори. — Лиза? Наистина ли си ти?
Съпругата на татко плачеше.
— Моля те — рече тя. — Моля те, пусни ме.
— Разбира се — отвърна мама и я прегърна. — О, Лиза, съжалявам. Просто съм шокирана.
— Къде е татко? — попитах аз. — Тук ли е и той? Добре ли е?
— Да, да, навън е заедно с бебето — отвърна Лиза. — Всички са навън. Хал предположи, че ще е по-безопасно, ако аз дойда първа, че няма да се уплашите, ако чуете женски глас.
Поне си мисля, че каза последното, тъй като на средата на изречението ѝ хукнах да бягам, минах покрай Сил на стълбището и отворих предната врата. Там беше той: баща ми, все още жив, у дома, където можех да го прегърна и никога повече да не го пусна да си ходи.
— Миранда, Миранда — посрещна ме той. — Знаех си, че този ден ще дойде. Така и не изгубих надежда.
— О, татко! — От очите ми потекоха сълзи, но този път, за разнообразие, бяха сълзи от радост. — Не мога да повярвам. Не, не мога. Прекалено е хубаво, за да е истина.
Баща ми се разсмя.
— Истина е — отвърна той, след което се обърна към един от спътниците си, някакво момиче, забелязах аз, и взе бебе от ръцете ѝ. — Запознай се с Гейбриъл — представи ме баща ми на това малко създание и ми го подаде.
Бях толкова потресена, че името на бебето не е Рейчъл, че се подвоумих дали да го взема. Гейбриъл е хубаво име, казах си наум. Но в моята фантазия тя се казваше Рейчъл.