— Това е просто преварена дъждовна вода — съобщи мама.
— Но е в чаша — отвърна Джули. — И при това в топла стая.
Чарли се разсмя и смехът му промени цялата атмосфера наоколо.
— Виждате ли колко малко ни трябва, за да се зарадваме? — попита той. — Много мило от ваша страна, госпожо Еванс.
— Наричайте ме, Лора, моля — каза мама. — Иска ми се да можех да ви предложа повече. Миранда, донеси бутилката с екстракт от лимон. Ще придаде на водата малко вкус.
Хукнах обратно в кухнята, намерих целта си и се върнах в слънчевата стая. Връхлетях върху Алекс и се изчервих, докато се извинявах.
— Вината е моя — каза той. — Застанах на пътя ти.
Погледнах към него, но така, че да не си личи. Напомняше ми малко на Сил — все едно слабостта му беше естествена, създадена точно за неговото тяло.
Очите му бяха много тъмнокафяви. Преди харесвах по-атлетични момчета, но си личеше, че щеше да е голям красавец при нормални обстоятелства.
Сегашните не бяха такива и макар да не можех все още да повярвам, че в слънчевата ни стая беше паднал някакъв младеж, повече се вълнувах от завръщането на татко у дома.
— Как е баба? — попитах аз. — Намерихте ли я?
— Как са родителите ти, Лиза? — на свой ред попита мама. — Добре ли са?
Съпругата на татко беше приключила с кърменето на бебето и сега го потупваше нежно по гърба.
— Дай го на мен — каза Чарли и Лиза му подаде Гейбриъл.
— Така и не отидохме на запад — обясни татко. — Така че не знаем.
— Беше ужасно — сподели съпругата на баща ни. — Ходехме от един евакуационен лагер в друг, докато бях в състояние да вървя. Тогава ни удари грипът. По времето, когато махнаха карантината, бях неспособна да пътувам.
— Всички ни помагаха — каза татко. — Лиза получаваше допълнително храна, защото беше бременна. Там имаше страхотни хора: доктори и сестри, които рискуваха живота си, за да помагат на другите. Когато Гейбриъл се роди, ни казаха да не се опитваме да отидем на запад. Казаха, че нямало смисъл: Колорадо и Невада били опустошени. Оцелелите от там се преместили на изток и на юг.
— Мислехме за вас през цялото време — споделих аз. — Тревожехме се и се надявахме всичко да е наред.
— Вие също никога не сте напускали мислите ни — отвърна татко. — Мислите ни и молитвите ни.
— Гейбриъл наистина ли се роди на Коледа? — попитах аз.
— Разбира се — отговори Чарли. — Бях там. — Бебето беше хванало здраво безименния му пръст.
— Да не си доктор? — попита Мат.
Чарли се засмя отново.
— Не, не съм — отвърна той. — Занимавах се с телемаркетинг.
Всички се засмяхме при самата мисъл за тази професия.
— Запознахме се в евакуационния лагер — обясни татко. — Чарли беше чудесен, помагаше на всички и повдигаше настроението ни.
— В твоите уста звучи като затворнически лагер — намеси се Мат, който стискаше ръката на Сил. Чудех се какво ли му беше споделила съпругата му за времето, което беше живяла по пътищата.
— В някои отношения наистина беше — отвърна татко. — Особено по време на карантината. Храната, одеялата и лекарствата никога не бяха достатъчни. Но се справихме, Лиза роди бебето и благодарение на Бога, двамата оцеляха.
— Всички ли се запознахте в лагера? — попита Джон. — Съжалявам, но ви забравих имената.
— Алекс и Джули Моралес — каза Алекс. — Не. Срещнахме се по-късно, преди около два месеца. Времето вече не е от особено значение.
— Лиза и аз решихме да се върнем — продължи татко. — Тя знаеше колко е важно за мен да бъда с децата ми, с всичките ми деца. Чарли дойде с нас, защото на онзи етап не можехме да си представим живота си без него. Той е най-добрият приятел, който някога сме имали. Натъкнахме се на Алекс и Джули, които също се връщаха на изток.
— Задържали сте се заедно толкова дълго време? — учуди се Сил.
— Знам — отвърна татко. — Необичайно е. Но някак си се превърнахме в семейство. Други хора се присъединяваха и си тръгваха, но петимата останахме заедно.
— Хал и Лиза бяха много мили с нас— призна Алекс. — Защитаваха Джули.
— Тя заслужава някой да я покровителства — отвърна Чарли. — И двамата го заслужавате.
— Знам, че не е честно, Лора — каза татко. — Да нахълтаме тук по този начин. Ако трябва да бъда напълно честен, нямам представа какво да правим оттук насетне.
— Джули и аз няма да останем — обяви Алекс. — Имаме други планове.
Татко вдигна ръка, за да накара младежа да спре.
— Джули е изтощена — каза той. — Виж я. Едва държи клепачите си отворени. Трябва ви време да се възстановите, преди да потеглите отново.