— Донесоха ни храна — припомни мама. — Донесоха ни храна, която ни стигна за седмици, може би дори за месеци. Храна, която можеха да запазят за себе си. Смяташ ли, че щяхме да сме по-добре, ако бяха останали? Лиза щеше да полудее от притеснение по родителите си? Храната щеше да свърши, а след това се появи и болестта. Може би нямаше да оцелее. Може би бебето щеше да умре. Нещата можеха да станат много по-лоши, Мат. Съмнявам се да станеха по-добри.
— Не знам, мамо — каза брат ми и снижи толкова много гласа си, че се наложи да слухтя по-усърдно, за да го чувам. — Може би трябваше да пуснеш Миранда да замине с тях. Може би това щеше да е едно от най-хубавите неща.
Почувствах се така, все едно някой ме беше ударил в стомаха. Досега не знаех, че татко е искал да тръгна с него и Лиза, когато ни посетиха миналото лято.
— Това ли желаеш за сестра си? — попита мама. — Евакуационни лагери? Живот като този на Сил?
— Не замесвай Сил в това — сопна се Мат. — Тя не е имала родители, които да се грижат за нея. Татко щеше да пази Миранда. Да, щеше да е трудно, но на нея и тук не ѝ е лесно. Всички знаехме, че колкото и храна да имахме, щеше да ни стигне за по-дълго време с едно гърло по-малко за хранене.
— Не можех да я пусна — заяви мама. — Не можех да изпратя Миранда или Джон, или теб с мисълта, че може никога повече да не ви видя. Не знам как родителите на тези деца, Алекс и Джули, са го сторили.
— Предполагам, че нямат такива — каза Мат. — Също като Сил.
Мама въздъхна.
— Времената са ужасни — започна тя. — Но се справихме заедно и така ще е винаги. Сигурна съм, че Хал вече мисли какво да стори от сега нататък. Междувременно ще се справим. Няма да оставим Лиза гладна, докато кърми. Не можем да позволим това да се случи.
Чух Сил да се качва по стълбите.
— Лора? — чу се гласът ѝ. — Помня, че видях едно бархетно одеяло в килера. Помислих си, че можем да го срежем и да го използваме за пелени.
— Добра идея — съгласи се майка ми.
— Остани при нас — настоя Мат. — С мама си говорим и искам да си наясно какво се случва.
Възползвах се от този шанс, за да се измъкна от моята спалня и тръгнах надолу по стълбите, преди някой да се усети, че съм подслушвала. Точно навреме, за да се натъкна на спор между татко и Лиза.
— Не можем да оставим Джули да си тръгне — каза съпругата на баща ми. — Кой знае къде ще я отведе Алекс и какво ще се случи с нея.
— Знаем точно къде ще отиде — отвърна татко. — Алекс беше пределно ясен какво смята да прави.
— Да я остави в сиропиталище, за да може той да отиде в Охайо.
— Не е сиропиталище — поправи я баща ми. — Метох[6] е и миналото лято са приемали момичета като Джули. Алекс не иска просто да я зареже. Смята, че тя ще бъде в по-голяма безопасност там, отколкото по пътищата.
— С нас също ще е в безопасност! — възпротиви се Лиза. — Хал, не мисля, че ще се справя без Джули. Тя ме разбира през какво преминавам. Никой друг не може.
— Аз мога — каза татко. — Ще ми се да ми вярваш повече, Лиза.
— Не можеш — сопна се съпругата му. — Само казваш, че можеш. Вероятно дори го вярваш, но не можеш. Веднага реши, че майка ти е умряла. Дори когато се опитвахме да отидем на запад, така и не повярва, че ще я видиш отново. Цялото ми семейство е някъде там — родителите ми, сестрите ми. Никога няма да разбера дали са живи, или мъртви. Всичко, което ми остана, е вярата ми, че Бог ще ни събере отново. Джули знае как се чувствам, познава нуждата да видя семейството ми и ужаса, че това няма да се случи. Тя е единствената, с която мога да говоря за тези неща.
— Можеш да говориш с мен — каза татко. — Всъщност ти говориш с мен.
— Няма никакъв смисъл Джули да живее с някакви монахини, които дори не познава — каза Лиза. — Алекс трябва да я остави с нас и да върви където си пожелае. Не трябва да се тревожи за нея. Моля те, Хал. Говори отново с него, опитай се да го убедиш. Сигурна съм, че монахините са чудесни, отдадени на вярата жени, но Джули не ги познава. Тя познава нас. Изгубих толкова много, Хал. Бог ме срещна с нея, за да ми помага да преживея всичко това. Не е възможно да иска от мен да я изгубя.
— Забавляваш ли се?
Обърнах се и видях, че Алекс стои зад мен. Кой знае от колко време ме е наблюдавал.
— Нищо от това не ми е забавно — отвърнах аз. — Благодаря ти, че попита.
— Миранда, ти ли си? — провикна се баща ми.
— Да, татко. — Надникнах в дневната, като се опитах да изглеждам напълно нормално. — Търсех Лиза. Исках да ѝ кажа, че Сил намери едно бархетно одеяло, което може да използва за пелени на Гейбриъл. О, здрасти, Лиза. Сигурна съм, че Гейбриъл ще се радва да има още един комплект пелени.