Спряхме, преди да се стъмни, защото Джули започна да кашля. Бездруго не знаех колко далеч мога да стигна.
Татко каза, че сме изминали доста голямо разстояние днес и смята, че се намираме на около трийсет километра от дома ни. Трябва да се приберем до утре вечерта.
— Искам да ви кажа колко много се гордея с вас — каза той. — Преди година имах три деца. Сега имам седем. Светът е пълна каша и имате пълно право да сте ядосани и изплашени, но нещата ще се оправят. Вие ще ги поправите.
— Ще дадем най-доброто от себе си — обеща Алекс.
Татко се усмихна.
— Животът е пълна помия — каза той. — Смяташ, че знаеш какъв ще бъде утрешният ден, правиш си планове, всичко е наредено и тогава се случва невъобразимото. Животът те хваща неподготвен. Винаги така прави. Но в лошото винаги има примесено и добро. То е там. Просто трябва да го разпознаеш.
Целите ми крака са в мехури от ходенето. Тялото ми се тресе от студ, глад и изтощение. Страхувам се, че никога вече няма да видя дома ни, както и от това, че ако стигна до него, никога вече няма да го напусна.
Знам, че татко е прав, когато казва, че в лошото винаги има примесено и добро. Само дето не мисля, че разполагам с мъдростта да го разпозная.
29 юни
Все още сме в Ню Йорк, но вече сме близо до границата. Прекарваме нощта в една празна къща. В нея има легла, възглавници и одеяла.
Татко и Алекс отидоха да потърсят някакви колела или кола с останало в нея гориво. Започнах да фантазирам, че ще намерят някаква храна. За съжаление, когато се върнаха, не носеха нищо.
През по-голямата част от сутринта беше мъгливо и с всичката пепел наоколо, чувството беше, все едно че дишаме кал. Налагаше се да си правим почивка след почивка, тъй като кашляхме прекалено тежко, за да продължим напред.
Миналата нощ имах ужасен кошмар и днес не можех да го изтрия от ума си.
Сънувах, че се намираме в денонощния магазин на бензиностанцията и аз, Джули и татко се бяхме сгушили в спалните си чували. Само Алекс беше буден. Първо отиде при Джули и я накара да изпие две от хапчетата. След това насили и татко да изпие две от тях.
Когато дойде при мен се опитах да се освободя от хватката на спалния чувал, но се намирах в капан.
Не можех да помръдна тялото си. Чувствах се толкова безпомощна, когато Алекс приклекна до мен. Той нежно повдигна главата ми и я постави в сгъвката на ръката си. Против волята си изпитах премазваща нужда да съм до него и когато той се наведе и ме целуна, приветствах устните му, устата му, доказателството за неговата любов, докато не усетих приспивателните върху езика му.
Събудих се. Цялата треперех. В помещението влизаше достатъчно светлина през счупените прозорци, за да мога да видя лицата на останалите. Дори в съня си, това на Алекс изглеждаше разтревожено.
Обичам го. Обичам чувството да го обичам. Обичам допира му и спомена за допира му. Толкова дълго време смятах, че няма да имам никой, когото да обичам, а сега имам него. Всеки ден, който прекарваме заедно, е един неочакван ден.
Тази нощ Алекс спи в съседната на моята стая. Желая го толкова силно. Искам стената между нас да изчезне и да останем сами, да бъдем заедно, да станем едно цяло.
Тогава съмненията ми ще изчезнат. Кошмарите ми ще си отидат.
Всичко, което ще съществува, ще бъдем Алекс и аз.
Две тела. Едно сърце.
30 юни
У дома сме.
Хортън е мъртъв.
Плача прекалено много, за да мога да пиша.
ЮЛИ
15 .
1 юли
Спах през по-голямата част от деня.
Джон все още отказва да се прибере у дома.
Мат отиде до къщата на татко, но малкият ни брат не желаел да разговаря с него. Баща ми казал на Мат, че Джон му е бесен, задето е довел Сил в дома ни. Сил беше в спалнята им и не чу какво говореше Мат, но така или иначе, той сподели всичко това шепнешком на мама. Може би не е искал и аз да го чуя, но въпреки това го сторих.
Сил се опита да говори с мен, да ми обясни защо го е направила, но мама ѝ казала, че съм прекалено изморена, за да говоря за каквото и да било, и че обяснението на Сил трябва да почака.
Знам, че се налага да говоря с нея. Живеем под един и същ покрив, а аз не мога да се преместя при татко, както направи Джон. Няма да е честно спрямо мама и спрямо всички в другата къща. Алекс се опитва да измисли какво ще правят двамата с Джули, но кашлицата на сестра му е сериозна и едва ли ще си тръгнат скоро. Така щяхме да станем седмина в дома им, без да броя Гейбриъл и трима тук, което не е никак добра идея.